Български език  English  Русский  Deutsch  Francais  Espanol  Nederlands   Italiano  Portugues  Greek   Romanski  Polski  Hrvatski  Cesky  Chinese  Japanese

 

Йордан Стоянов на 75 години

ОСЕМ СЕКУНДИ
И ЦЯЛ ЕДИН ЖИВОТ

Кой може да те познава по-добре! Кой се е вглеждал в трудни моменти какво е скокливо и неспокойно сърцето ти, каква е добра - и лъчезарна, и вдълбочена, и болезнена душата ти и кой по-силно е усещал братската загриженост в мъгливите и облачни дни?
Много вода изтече в родната Ботуня, откакто пълният отличник на класа Йордан Стоянов, любимецът на краводерските деца - Данчо, излезе от село.
1953 година. Бяха започнали големите, студени есенни дъждове. Ботуня е придошла, мътните й талази са отнесли дървения мост, а ти тръгваше да я преминеш, да вървиш пеш до гарата в Бели Извор, за да те понесе влакът към Ж. П. училището в София. Щом каруцата, с която трябваше да преминеш реката навлезе в буйната вода, мама изплака, ние се държахме за полите й и гледахме как се виждаха конските гърбове и глави, а вие с татко, изправени, бяхте до пояс във водата… Мама продължи да стои в двора, на дъжда, и като най-точен часовник определяше: сега е преминал Калафат махала, сега е при стопанските лозя, минава Балковица, Станьов дол…
След месец и половина дойде първата твоя снимка. Под голямата фуражка се бе издължило отслабналото лице, изпъкнали скулите. Тогава за пръв път чух от мама, че една от причините да отидеш в училище на държавна издръжка е и тази, че нашата бедняшка къща, причудливо кацнала на левия бряг на Ботуня, не може да издържа втори ученик, а идваше ред аз да излетя от родното гнездо.
Тази бедна къщичка, сгрявана от славеевите песни на мама и от безконечния тежкофизически труд на татко, е все в очите ни - и ни време и порои, дъждове и суши, ни бури и ветрища могат да я отдалечат от нас. Ние ще я опазим в сърцата си, чиста и сгрята от упоритост, преданост и обич.
Що тревога се изживя в тази къща, когато от Червен бряг дойде вестта за предотвратената катастрофа, за побелелите ти за няколко мига коси… По радиото имаше някакво съобщение, после прочетохме и очерка във вестника, хората от село идваха да стиснат ръка и да помълчат с мама, а тя се топеше от малко щастие и от голяма човешка тревога. Орден държавата ти бе отредила, а мама все си говореше - какво напрежение е било това, хора, да му побелее главата за осем секунди…
Какво се беше случило?
На тринадесети юни 1959 година влак 255 от Варна, с петдесет вагона, натоварени с леки коли, машини и други вносни стоки е "изпуснат" на Хумата и на двадесет и двегодишния ръководител движение Йордан Стоянов тревожно звънят от София: "Имаш ли свободен коловоз? В момента влак 255 минава Рупци с деветдесет километра в час". Рупци е на няколко километра от Червен бряг. В същото време от София идвал пътническият влак, след четири минути трябвало да навлезе в гарата. Какво да се прави? Пътническият влак ще влезе по втори коловоз. Текущият път за София е зает. Втора изтеглителна? Но на този коловоз са помощните локомотиви, има леяри, машинисти, шлосери, минава той край фондовите жилища. С такава скорост влакът не може да спре, ще се обърне.
Чули тревожната вест и сигналите откъм Рупци, на перона се събират, възбудени и тревожни, много хора. Отвъд мостовете локомотивът се стрелнал като огнена мълния, а вагоните били забулени в огън и дим. Как е възможно да долети два пъти по-бързо и от бързия влак?!
Знам какво ти е струвало да събереш сили и да посегнеш към бутончето за трети коловоз. Най-правия коловоз за първа изтеглителна, в края на която, малко по-нататък от дезинфекционната станция, има водоскок, от него - в реката! Друг изход не си имал, друго решение не е било възможно. А и София настоявала да не се рискува, да се насочи товарният в изтеглителната.
В очерка "Как се ражда подвигът" ( издателство "Народна младеж", София, 1960 г.), младият тогава писател Николай Нинов описва случая така:
"И в този миг на таблото пред него светна контролната лампичка - пътническият влак от София! Ето го - настъпи в изолираното звено, мина стрелките, навлиза в района на гарата. В този кратък миг като светкавица го прониза спасителната мисъл: ще освободи ли стрелките пътническият влак, ще мине ли навреме?
Секунда…
Още една…
И още една…
Лампичката изгасна, звънецът затрептя. Стрелките са свободни!
А товарният влак вече гърмеше, летеше със страшна сила през входните стрелки.
Ще успееш ли, ще съумееш ли за тези секундички, преди влакът да стигне изхода, да обърнеш стрелките и да го пуснеш по открития път за София?.. Още един миг и ще бъде късно. Не се колебай, решавай, Данчо, решавай!
В тази частица от секундата, свит като пружина, Данчо сякаш се смали пред таблото… пресегна се, хвана бутончето и го превъртя.
Червената светлина на лампичката заигра пред очите му… Стрелката се заобръща.
- По-бързо! По-бързо! - зашепнаха пресъхналите му устни.
Той знаеше: едно камъче, едно единствено камъче бе нужно някъде там, за да спре наполовина стрелката. И тогава влакът, с тая светкавична бързина, ще се обърне в самата гара… А да го пусне в глухата линия към Искъра беше още по-страшно - там разтоварваха цистерни с бензин, ще връхлети върху тях, ще ги възпламени. По-бързо, по-бързо!
- Защо се бави?- извика той на себе си и в този миг червеното флагче падна, а на негово място като малко слънце грейна бледа светлина, грейна и затрептя. Милата бяла светлинка!
Текущият път за София беше свободен!
И страшният влак, стигнал на няколко метра от стрелката, изсвистя, стрелна се покрай кабината и отлетя… нагоре към Реселец.
…След час върнаха спасения влак - той сам бе спрял по нанагорнището към Реселец."
Тогава хората на гарата помогнали на машиниста и на помощника му да слязат, а огнярят останал изумен в локомотива и не можел да дойде на себе си. Очите му били помътнели от изживения ужас. Устните на всичките тези корави мъже от товарната композиция били спукани и кървави. Тръгнали те към теб, младия ръководител движение, един през друг те прегръщали, а по суровите им, загорели лица се търкулвали мъжки сълзи.
Какво не е доизказал, в тази ситуация, докрай писателят Николай Нинов? Че решението ти да спасиш влака и хората в него противоречало на командата от София да не се рискува и да бъде хвърлен товарния в Искър. Че при неправилно изчисление от твоя страна катастрофата е можело да стане на самата гара, а в опасна близост до нея са бензиновите складове. Че техническа неизправност на стрелките също е могла да предизвика катастрофа в района на гарата. Че понякога големите началства не се борят докрай за човешкия живот, а за сигурността на техниката и на постовете си. Че, щом пътническият влак е освободил стрелките и се е отворила малка възможност за спасяване и на товарния влак, е трябвало да се взема решение в рамките на секунди. Че вземането на такова решение, противоречащо на командата на столичните началници, изисква сила на характера, воля и огромна любов към всеки човек. И готовност да поемеш отговорност за решението си.
Мъча се да разбера огромното човешко напрежение в тези осем секунди, до появата на бялата светлинка, която показва, че автоматичната система е включила стрелките и "изпуснатия" влак ще се насочи в свободния вече път към София… Осем секунди, в които косата на двадесет и двегодишния отличник на Софийското ж.п. училище побеля, в които човешкият дълг се издигна на особена висота, в които бяха спасени десетки човешки живота, и които ще бележат и целия твой живот. Но едно е да го разбереш, съвсем друго да го изживееш!
По-нататък целият твой живот бе белязан от разбирането ти за висотата на дълга, и на отговорността пред хората. Където и да работеше - в Плевен, в София, В Министерство на транспорта - все тая огромна отговорност пред хората и пред себе си. Беше естествено да завършиш с отличие, макар и задочно, Висшия икономически институт. Беше естествено да ти звъним вечер до десет - единадесет часа на работното място, да те отрупват с поръки, молби и изисквания къде по-здрави и с разглезена незаетост, както и началстващи с недоимък на интелект и отговорност пред обикновения, пред малкия човек.
За да се стигне и до синята мътилка, дето на село я наричат синьо-котлена, която те изведе от работното място месеци преди пенсионирането, защото си получил орден от тоталитарната държава. Какво го интересува синьото бездарие човешкия подвиг в името на дълга пред хората. То дори не се заинтересувало за какво е получен орденът.
Помня как баща ми цъкаше с език, когато един политикан четвъртоотделенец на село му викаше: "Данчо е добър, но е получил орден от тоталитарната власт. Ще го свалим от там". "Е, Колчо, щом е дошло време ти и такива като теб да гонят Данчо, значи се е побъркала държавата, пошла е към тресавището" - отговаряше му татко. Яд го беше на глупостта на този човек, но когато след година той получи удар, всеки ден ходеше да му занесе чорбица, да направят заедно няколко крачки, да му вдъхне надежда за живот. Децата му го бяха изоставили и не минаваха при него. Накрая татко му затвори очите и го погреба като хората.
Вината не беше в краводерския четвъртоотделенец…

Ти не свеждай глава. Бъди все тоя чист, влюбен в хората, в истината човек. Бери бавно, но сигурно истините на познанието.
Не вярвай на лесните думи, на лесния живот, на лесната слава.
Не се страхувай от тия, дето ни хулят, че сме подгърбили тежки товари. В нашия край има едно дърво, израсло на незаслонена височина - през мъките на всички съпротиви, ветрища, слани и бури. Мъката го е усукала на възлести мускули, борбата с халищата е направила клоните му силни и устойчиви. По-надолу, в равното, лесничеите засадиха гора. Измерваха кое дръвче на колко разкрача да бъде от другото, вкопаваха ги дълбоко, поливаха ги… Но когато минаха години, тези дръвчета не достигнаха нито боя му, нито здравината му, нито мъките му…
Потрябва ли ни ориентир, ние все търсим с очи и сърце онова, усукано от мъката, силно и устойчиво дърво на незаслонената височина…
Бялата лента на Ботуня със сребърна светлина свети в очите, в сърцата ни. А времето, братле, изтича. Или, както го е казал големият поет Ронсар - не времето изтича, изтичаме ние. Но ние знаем, че няма време, ако нищо не става, че колкото животът е по-наситен със събития, с действие, с дела - толкова е по-дълъг.
Затова казвам, че имаш толкова дълъг живот. И ми се иска да вярвам, че още по-дълъг е животът пред теб.

Марин БОТУНСКИ
(Из подготвената за печат "Ранни дългове" - книга втора)




 


 


 


Реклама

ИНТЕРВЮ
СЕВЕР

 

 

 



НОВИ КНИГИ
"КОНТАКТ-92"






ХОРОСКОП
АРХИВ

ГАЛЕРИЯ

ВИДЕО
Очакваме вашето мнение!
ПИСМА ДО
"ЗОВ ЗА ИСТИНА"
РЕКЛАМА
КОНТАКТ С НАС 
Creative Commons License
ТЕМИ

Марин
БОТУНСКИ

Марин Ботунски "В СТРАНАТА НА ШЕКСПИР"

"В СТРАНАТА
НА ШЕКСПИР"


"ВИЖ ПАРИЖ
И ... ЖИВЕЙ!"


 


ОСЕМ ГОДИНИ
ZOVZAISTINA.COM