Български език  English  Русский  Deutsch  Francais  Espanol  Nederlands   Italiano  Portugues  Greek   Romanski  Polski  Hrvatski  Cesky  Chinese  Japanese

 

120 години от рождението на Червен Лиляк

Червен Лиляк е литературен псевдоним на врачанина Никола Иванов Костов. Той е роден на 23 декември 1891 година. През 1910 година печата първите си стихотворения в "Барабан", след това в "България" , "К,во да е", "Палячо", "Червен смях" и в други хумористични и сатирични издания, по-късно - във врачанския вестник "Отечествен зов" и в националния седмичник за хумор и сатира "Стършел".
Автор е на стихосбирката "Войнишки въздишки", претърпяла четири издания.
Другарувал с Чудомир, с Лазар Добрич, с Кирил Буюклийски (който прави илюстрациите на "Войнишки въздишки"), Радослав Тричков, Стоян Миленков, знаел се със Смирненски. През 1927 година Чудомир му се изповяда: "В годината пиша три писма, двете на теб." Нарича го романтик, поет, наивник, чуди се как носи фелдфебелските пагони…
През 1947 година записва в Дневника: "Като рових архивите си, намерих и няколко мои стихотворения, писани много отдавна. Аз ги бях забравил, но Червен Лиляк от Враца, който знае всички мои драсканици през младите ми години, ги припомни един ден и ги записахме."
Червен Лиляк, "жизнелюбивият наивник" също му се изповядва в любов.
Този талантлив син на Враца е:
Дълголетник, защото "който пее и се смее - дълго живее".
Спортист, защото и на 90 години впечатляваше българи и чужденци - правеше не само упражнения, но и "слънцето" на лоста.
Турист - защото обичаше родната природа и посещаваше красивите места не само във Врачанско, но и в цяла България.
Многолик - защото ползваше псевдонимите: Червен Лиляк, Терсене чешит, Алокин (обърнато Никола), Чичок…
Незабравим - защото 120 години след рождението му, 101 години след първите му публикации, 29 години след смъртта му (почина на 17 ноември 1982 г.)- неговите хумористични стихове се четат, песните по тях - се пеят.

Марин Ботунски

ЧЕРВЕН ЛИЛЯК

***
Записал съм тия два реда
от нашия славен Алеко:
"Когато слепецът прогледа,
той вижда на много далеко."

***
Приказват зли уста
из нашия квартал,
че той си съвестта
най-евтино продал…
Това е само врява
и клюка най-голяма -
как може да продава
това, което няма!

МОЛБАТА НА ЕДИН ТИЛОВ ГЕРОЙ

-Недей, комшийке драга,
да ходиш босонога,
че дигаш, не напразно
в сърцата ни тревога.

Пък има хора разни
със нерви много нежни:
не могат хич да гледат
краченца белоснежни…

Например, аз, когато
краченца видя боси
в главата ми младежка
нахлуват куп въпроси:

-Защо ли ходи боса,
чорапи ли си нема?
Или не мож да трае
на жегата голема?

Или нарочно иска
нещастници да трови?
Та с тез краченца боси
ще туря нам окови?

Я чуй, комшийке драга,
без всякакви майапи:
когато вън излизаш
обувай си чорапи!...

Та тъй далеч от фронта
и линията бойна
и ний да бъдем мирни
и ти да си спокойна…

ПОКАНА ЗА ИЗЛЕТ
(народен мотив)

Малко ще време открадна
за тебе, моме Милкано,
някоя утрин прохладна
сами да идем в балкана.

В шубраци китни и гъсти
да берем билки и цвете,
ако те пипна със пръсти
да ми изсъхнат ръцете!...

Прихна Милкана, подскочи,
смехът й литна далече,
стрелна го с черните очи
и тия думи му рече:

Първанчо, глупава главо -
при тая твоя покана
има ли смисъл тогава
сами да ходим в Балкана?!...

***
По хубост, по стройност, по талия
Вергиния много прилича
на майка си, стрина Наталия,
когато била е момиче.

Ергените бързо пленява
със своята хубост Вергиния,
а туй, дето ги често сменява -
и то е по майчина линия.

***
Пияница беше от класа и сой,
вкуса на водата не знаеше той.
Лекарства, таблетки, хинин, аспирин
той вземаше само със екстра пелин.

И зъбната паста, със четка в ръце,
използваше само със екстра винце.
Сега е човека в земята зарит,
починал горкия от воден плеврит.

СПОМЕНИ ЗА ЧЕРВЕН ЛИЛЯК

На 23 декември се навършват 120 години от рождението на Никола Иванов Костов (23.12.1891 г.), известен повече с литературния си псевдоним Червен Лиляк.
Семейството на дядо и баба по майчина линия е от големия врачански род Калицини, чието родословно дърво датира отпреди 300 години. То е било с многолюдна челяд - 8 деца, 6 момчета и 2 момичета и живеело много задружно. Големите деца вземали активно участие при отглеждането на по-малките, нещо обичайно в тежките за страната години на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна войни. Вуйчо Кольо е най-голямото, а майка ми - петото поред дете. Като ученичка в гимназията във Враца (1923 - 1928 г.) тя е живяла в семейството на вуйчо ми.
Като ученик в Механотехникума - Враца през 1956 г. напуснах квартирата на ул. "Мито Бояджиев" 1 и се преместих при вуйчо Кольо на ул."Никола Войводов" 7 (след промяната ул."Георги Пенчев"). Съпругата му, вуйна Марийка, беше починала наскоро и той не искаше да живее сам. Заедно с мен дойде и братовчедът Борис, също ученик в Механотехникума.
През годините, докато живеех при вуйчо, имах чувството, че се намирам в друг свят, свят на чудесата, в който всеки ден пред мен се откриваха толкова нови и интересни неща. Аз го почитах и уважавах като баща, тъй като татко беше починал 1951 г. Вуйчо Кольо беше извънредно жизнелюбив, жизнеспособен човек, със силна воля да преодолява житейските трудности и да прави добро на хората. Той имаше разностранни интереси, но писането на хумористични стихотворения и гимнастиката имаха приоритет.
Чувството за хумор бе у него природна даденост. То никога не го напускаше: денем и нощем, в радостни и тъжни моменти от живота, дори към себе си беше самоироничен. В джоба винаги носеше листчета хартия и моливче. На нощното шкафче имаше рула от хартиени изрезки с ширина 8-10 см. Често посред нощ светваше лампата и започваше да пише. На сутринта ни четеше написаното.
След учебните занятия в техникума се прибирах веднага в къщи и започвах да пиша домашните упражнения и да заучавам новите уроци. Следобед вуйчо избягваше да говори с нас. Казваше ни: "Утре сте на училище и трябва отлично да си подготвите уроците. Ако сте успели да сторите това, вечерта ще разговаряме."
Вечерите очаквах в с голям интерес. А той разказваше толкова увлекателно за своето детство, за юношеските години, за първите опити в поезията, за войнишките години, за участието във войните и познанствата с именити личности. Когато през 1908 г. изпраща първото си стихотворение "Есен" до редакцията на списание "Теменужка", той поставя в плика и пари - мислил, че трябва да заплати, за до го публикуват. Първия хонорар получава за поетичната сатира срещу цар Фердинанд, публикувана в сп. "Барабан". А малко по-късно лично видял царя. В началото на Първата световна война, през 1915 г., Фердинанд със специален влак пристигнал в Кюстендил, където бил щаба на първа армия. На вуйчо Кольо, който е войник -телеграфист, възлагат да направи телефонна връзка. Разказва, че бил много притеснен, докато работил във вагона, а царя не промълвил нито дума. Българският народ не обичаше цар Фердинанд, казваше вуйчо.
С големия майстор на хумористични разкази и художник Димитър Чорбаджийски - Чудомир се запознава в казармата в Кюстендил, където служили заедно войници. От тогава е тяхната дружба, която продължава през целия им живот. Те се срещали, пишели си писма. Вуйчо тежко понесе смъртта на най-добрия си приятел през 1967 г. В подготовката за откриване на музей на Чудомир в Казанлък няколко пъти идваха във Враца музейни специалисти, събираха данни за многогодишната им дружба. Освен разказите, вуйчо Кольо им предаде много писма и снимки, които са изложени в отделен кът, показващ дружбата между Чудомир и Червен Лиляк.
В късната есен на 1956 г. (22 ноември - 8 декември) се провеждаха летните олимпийски игри в Мелбърн (Австралия). Следяхме с голям интерес спортните новини по радиото и вестниците. Радостта бе неописуема, когато нашият борец Никола Станчев спечели първия златен олимпийски медал за България. Вуйчо Кольо всяка вечер донасяше в спалнята кутии от обувки, в които съхраняваше грижливо всички писма от по-възрастния си син Иван, завършил архитектура в Мюнхенския технически университет през 1946 г. От 1950 г. Иван живееше и работеше в град Пърт, Западна Австралия. Вуйчо не беше го виждал от 1942 г. Като препрочиташе писмата, от очите му капеха сълзи.
Донесе отнякъде Большая советская енциклопедия и прочетохме няколко пъти всичко, което пишеше за Австралия. Няколко месеца по-късно, в малкия салон на читалище "Развитие" се проведе среща с капитана на баскетболния ни отбор на олимпийските игри в Мелбърн, Константин Тотев. Той разказа интересни неща както за игрите, така също за страната и за българите, живеещи в нея. Баскетболният ни отбор заел пето място в крайното класиране… A град Аделайда го наричали още градът на българските домати. От посетителите бяха зададени много и най-различни въпроси, включително и дали водата там е добра за пиене. Вуйчо Кольо излезе въодушевен от тази среща и по пътя за дома промълви: "Аз трябва да видя моя син, внуците и тая страна".
В хола се намираше богата библиотека, в която имаше интересни книги, като: "Отнесени от вихъра" от Маргарет Мичел, "Брулени хълмове" от Емили Бронте, "Вечната Амбър" от Катлиин Уиндзор, "Михаил Строгов" от Жул Верн и много други. Достъп до библиотеката, обаче, имахме само през ваканциите. През останалото време трябваше да си подготвяме уроците. С много молби успяхме да издействаме да четем колективно "Аферата Драйфус" от Виктор Фалк. Книгата от това издание се състоеше от три тома и вероятно надхвърляше 2000 страници. Тя се изваждаше вечер след 21 часа и се четеше на глас от мен или братовчеда Борис в продължение на 30 - 40 минути, докато свърши дадена глава. След това книгата се заключваше и се изваждаше отново на следващия ден по същото време. Само в неделя четенето започваше в 20 часа и продължаваше по-дълго време.
Освен с Чудомир вуйчо Кольо се е познавал с много още писатели и поети, сътрудници на хумористични вестници и списания. С особено възхищение говореше за Христо Смирненски. "Тоя симпатичен, леко мургав и весел младеж притежаваше необикновен талант. Той можеше да пише при всякакви условия и по всяко време. Свидетел съм на следния случай: редактор на хумористичен вестник бе силно притеснен - има празно място, а вестника трябва да се дава за печат. Влиза Смирненски, редакторът го моли да напише нещо. Смирненски пита колко стиха му трябват, сяда където намери свободно място и започва да пише. Не след дълго подава листа със написаното стихотворение, а редакторът веднага го предава за набор… Поезията му беше жива, огнена, разтърсваща. Какви поетични шедьоври щеше да създаде, ако не беше напуснал толкова млад тоя свят! Жалко, много жалко…"- тъжно завърши тоя спомен вуйчо.
Влечение към гимнастиката е имал още от най-ранните детски години. Премятал се, можел да ходи на ръце десетки метри. Често тези номера правил на улицата. Минувачите се спирали, образувала се тълпа от зрители. Като младеж се запознава с Лазар Добрич, който е десет години по-възрастен от него. По това време Лазар Добрич постига забележителни успехи по световните циркови арени, изпълнявайки сложни акробатически номера, особено с така наричания "трапец на смъртта", на който е едновременно създател и изпълнител. Вуйчо дори мислил да се ориентира към цирка, но любовта към поезията надделяла. Дружбата с Лазар Добрич, както и с Чудомир, остава за цял живот. Той успява, обаче, да свърже поезията с цирка - негови хумористични стихове, особено през шестдесетте години на миналия век, се изпълняват от клоуните в българските циркове.
Денят му започваше винаги с утринна гимнастика. В двора на къщата имаше лост. Два пъти седмично, в топлите дни, заедно с учителя по математика Христо Крумов, играеха гимнастика, следобед, на спортната площадка, която през 60-те години се намираше в района, където е сградата на митрополията. Зимно време ползваха гимнастическите салони на училищата.
Вуйчо Кольо живо се интересуваше от развитието на спортната гимнастика в страната и знаеше имената на най-добрите гимнастици. С някой от тях поддържаше лични контакти. Помня, че във Враца, в къщи му, идва на гости гимнастикът Стоян Коев с двама съотборници. Разговаряха така разпалено за гимнастиката, като че ли са връстници, а разликата във възрастта им - повече от 45 години. Когато се провеждаха големи състезания по спортна гимнастика в столицата и особено международни, той правеше всичко възможно да ги посещава. Спомням си, веднъж беше осигурил билет и за мен, за да видим играта на олимпийската шампионка по спортна гимнастика Вера Чаславска, която гостуваше в София.
През лятото на 1965 година стана ясно, че вуйчо Кольо ще пътува за Австралия. Синът му Иван имаше собствена фирма в град Пърт и бе спечелил реноме на най-добър архитект в Западна Австралия. Той беше осигурил билетите за пътуване: София-Атина със самолет, а след това - с кораб от Пирея до Пърт. Продължителност на пътуването - около месец. Няколко дни преди заминаването вуйчо Кольо беше отседнал при семейството на по-малкия му син, лекар в София. В багажа си вуйчо Кольо сложил пружини, за да прави гимнастика по време на дългото пътуване с кораба. Синът ги извадил и казал, че е по-добре да вземе дрехи, вместо пружини. Вуйчо не отстъпвал. Аргумента - без пружините ще си загуби спортната форма. И заминал с пружините.
Вуйчо Кольо остава в Австралия 10 месеца. Докато беше там, имахме оскъдна информация - пристигнал благополучно, свиква постепенно с новата обстановка, с храната и… толкоз. Подробности научихме едва след като се върна в родината. Най-голямата трудност - езиковата бариера. Английско-българският разговорник не му помагал. Синът Иван, работохолик по природа, бил страшно зает с работата във фирмата си. Снахата Дитлиндe, германка, както и двете внучета - Никола и Михайл, не знаят дума български. Излизал на разходка, но гледал да не се отдалечава много от къщата, за да не се загуби в непознатия град. При една от разходките чул разговор между двама души на развален български език. Заговорил ги. Казали, че са македонци, живеят и работят отдавна в тоя град. От време на време се срещал с тях, но това само отчасти намалявало скуката му. Една вечер заявил на сина си, че трябва да го отведе в гимнастически салон. Синът се усмихнал и казал: "Абе, татко, ти на колко си години?" На следната вечер вуйчо отново повторил молбата си. И така няколко вечери поред, докато синът вдигнал ръце и го завел в гимнастически салон. Вуйчо застанал най-напред под любимия уред, висилката (лоста), и подскочил да се хване за пръта, но не успял- пръта бил високо, а неговият ръст - 162 см. В салона избухнал подигравателен смях. Братовчедът батко Иван, архитектът, известен не само в Пърт, но и в страната, се почувствал неловко. Но вуйчо Кольо хич не мислел да се отказва - отново застанал под висилката, подскочил силно и се хванал за пръта. Присъстващите в салона притаили дъх. Започнал да изпълнява своите гимнастически номера и когато свършил, салона се огласил от бурни ръкопляскания. На следния ден той отново бил в салона. Започнал сам да ходи там и сам да се връща.
Вестта за възрастния "спортист" се разнесла из целия град. Журналисти посетили салона и отразили събитието в няколко вестници, а телевизията излъчила филм за него. Вуйчо Кольо станал "известна личност" в цяла Австралия. Така чрез редовно, почти всекидневно посещение на салона, той успял да преодолее скуката. Когато се завърна в България донесе няколко вестници, писали за него. Статиите започваха почти винаги така: "Таткото на нашия уважаван съгражданин, известният архитект от български произход Иван Иванов" и т.н. Батко Иван винаги държал, когато се пише за него в пресата да се упомене, че е българин.
През 1966 г., макар и с няколко месеца закъснение, в ресторанта на бившия Балкантурист - Враца тържествено бе отпразнувана 75- годишнината на Червен Лиляк. На тържеството той прочете хумористично стихотворение за изминатия от него труден жизнен път.
През 1976 г. по телевизията бе излъчено състезание по спортна гимнастика за ветерани. Основно възрастта на състезателите беше между 60 и 50 години. В края на репортажа бе казано: "А сега следва най-голямата атракция - дядо Кольо от Враца, на 85 години"... И вуйчо с лекота изпълни своите номера на висилка. Същата година бе отразена във в-к "Стършел" 85-та му годишнина с публикуване на негови стихотворения.
1977 година, при посещение на музея на хумора в Габрово, открих изложено негово стихотворение. През 2008 г., в радиопредаване по програма "Хоризонт" за стари градски песни, чух песен, с текст от неговата стихосбирка "Войнишки въздишки".
Такъв беше Червен Лиляк. Завършил само основно образование, с природния си талант и с упорит труд за самообразоване и самоусъвършенстване бе постигнал забележителна духовна висота. Дори и на преклонна възраст, след толкова житейски несгоди, в него се запази чувството за хумор и способността да се радва като дете. Неговите хумористични стихотворения не са забравени. И чрез тях той живее в душите на хората.

Симеон НЕШЕВ



 


 


 


Реклама

ИНТЕРВЮ
СЕВЕР

 

 

 



НОВИ КНИГИ
"КОНТАКТ-92"






ХОРОСКОП
АРХИВ

ГАЛЕРИЯ

ВИДЕО
Очакваме вашето мнение!
ПИСМА ДО
"ЗОВ ЗА ИСТИНА"
РЕКЛАМА
КОНТАКТ С НАС 
Creative Commons License
ТЕМИ

Марин
БОТУНСКИ

Марин Ботунски "В СТРАНАТА НА ШЕКСПИР"

"В СТРАНАТА
НА ШЕКСПИР"


"ВИЖ ПАРИЖ
И ... ЖИВЕЙ!"


 


ОСЕМ ГОДИНИ
ZOVZAISTINA.COM