Български език  English  Русский  Deutsch  Francais  Espanol  Nederlands   Italiano  Portugues  Greek   Romanski  Polski  Hrvatski  Cesky  Chinese  Japanese

 

Марин БОТУНСКИ

В СТРАНАТА НА ШЕКСПИР

От домашните ни гнезда, които в годините на прехода допуснахме да станат неуютни, излетяха младите птичета и потърсиха спасение в чужбина. Хиляди са българските майки и бащи, които замръкват и осъмват с мисъл за синовете и дъщерите си: Как са, оправят ли се, приема ли ги чуждата земя?
Отиде в чужбина и моята дъщеря Сребрина, вярно, при човека, с когото живее, но - в чужбина.
Миналата година летяхме със сина Стоян към нея в Холандия, тази година, преди Коледа - за Англия, където ще пребивават с Хари три години.
Какво знаех за "Старата госпожа"? И много, и малко. Изчел съм достатъчно литература от най-видните й писатели, малко история и справочници за съвременното й развитие.
Знаех, че Англия е сред водещите страни в света по промишлено производство, че е със силно развита електроника, авиационна, фармацевтична, химическа, полиграфическа, дървопреработваща промишленост, черна и цветна металургия. От шелфа на Северно море добива нефт и газ.
Но едно е прочетеното в книги и справочници, друго е с очите си да видиш, да докоснеш, със сетивата си да усетиш страната на Байрон, Шекспир, Дикенс, Стърн, Шели, Бърнс, на Чарли Чаплин, Бърнард Шоу, на Дорис Лесинг, новата носителка на Нобелова награда за литература през 2007 г. ...
Снабдени със билет за отиване и връщане, ние тръгнахме от София, със самолет на британските авиолинии, в не много студен декемврийски ден.

***
Какво са три часа, когато пътуваш към скъпи хора! Облачното време не ни даде възможност да погледнем Лондон от високо. Затова пък не бе нужна видимост, за да разберем, че Хитроу е едно от големите летища в света, че тук буквално всяка минута каца или излита самолет от и за всички краища на света. Жената, която седеше до мен в самолета и казваше, че един път в годината идва в Лондон, при дъщеря си, и един път - в Испания, при сина, а в останалото време тъгува и ги мисли в Пловдив, си взе довиждане с нас и тръгна към своето птиче, млада банкова чиновничка. Спря "показността" на телевизионния водещ Николай Бареков, който пътуваше със съпругата си. Не го чакаха и той се захвана притеснен за телефона - не е добре в мега град като Лондон да няма кой да те приюти или посрещне. Виждахме, обаче, млади българи - съсредоточени, делови, които лесно се оправяха в този огромен и забързан кошер.
Аз съм спокоен - Стоян знае езика, оправя се навсякъде...
Сребрина и Хари ни прегърнаха и ние потеглихме с кола за Оудиъм, селището, в което живеят. Знаеха всичко - Сребрина звъня още сутринта, тъкмо бяхме тръгнали от Враца за летището в София, после се разбраха и Стоян й пращаше съобщения - "пристигнахме в София", "на летището сме", "полетът ще е с 30 минутно закъснение", "тръгваме" ... И сега, заедно, сме щастливи - какво значение има в кой край на света сме!
Сребрина трудно приема преместванията - още в България беше проблем и болка отиването от една квартира в друга. После - Холандия. И тъкмо посвикна - пак преместване - в Англия. Сега, като я питаме - Холандия е чудесна, а все още не може да свикне с "тъпата Англия". Пътьом прави сравнения: в Англия поддържат чисто, но не е като в Холандия, градчетата и селата не са подредени като в Холандия, за поддържането на дворовете и цветните лехи - да не говорим. Ето виж - магистралата е осветена, и то - слабо, само пред Лондон. Нататък - не, другите пътища изобщо не са осветени. В Холандия всички пътища са осветени…
Пристигнахме в Оудиъм. Къщата, в която живеят, е празнично украсена. Още на входната врата е поставено венче от елхови клони, привързано с червени панделки. В коридора и по стълбището за спалните помещения - коледни украшения, голяма елха в хола. Две картини от смолянския художник Васил Бояджиев, барелеф на Христо Ботев, рисунки на Тодор Ваков, голяма библиотека - оформят българския дух на къщата.

Оудиъм е със старинна история. Сега има военна база, край която е селището с къщите за персонала от базата. И тук всичко е подредено по ранг и по длъжност. Ръководството на базата е в най-просторните къщи, с най-големи дворове. В следващите по големина са командирите на екипажи, по-нататък помощниците, и най-накрая - сержантския състав и обслужващия персонал.
На около 500 метра е селото Оудиъм. Заради старинната му история, може би, къщите в Оудиъм са едни от най-скъпите в цялата област.
На следния ден посетихме кръчмата на Оудиъм - старинна сграда, неугледна, но в центъра на селището, до църквата,. Тя е явното вечерно "свърталище" на хората от базата. Две малки помещения с камина по средата. Там ни чакаха колеги и приятели на Хари и Сребрина: Мак и съпругата му Джос, Хес, малко след нас пристигнаха Миц и съпругата му Хедър. В помещението, в което сме ние на една от масите седи стопанинът на кръчмата с едра руса девойка. Неколцина от тръгващите си идваха при него, прегръщаха се и явно си правеха предколедни и Новогодишни пожелания.


Мак е канадец на служба в кралските военно-въздушни сили. С лице, мустак, облекло и поведение - абсолютен двойник на Шерлок Холмс. Съпругата му Джос, вярна приятелка на Сребрина, е австралийка, от шотландско потекло. Кучето им се казва Уотсън. И е тук. Три години Мак служеше в холандския град Амърсфорд, в базата, в която бе и Хари. Навигаторът Миц е шотландец, Хедър, съпругата му, е лекар.


Посрещнаха ни дружелюбно. И веднага се занареждаха чаши с водка, уиски, халби бира. Аз нося павурчето със силна домашна ракия, наливам, Мак я хареса, Миц и Хес също.
Настроението е предколедно. Хедър излезе до колата си и внесе два плика с подаръци - за Сребрина и Джос. Вдигат тостове - за българските приятели, за здраве, за щастие. Питат как празнуваме в България, какви ястия се подготвят, какви подаръци си разменят хората.
Отпили сме по две - три чаши и ето идва при мен Мак и казва:
- Ти ще си главен съдия, отсича, и ще кажеш: Не сгреши ли съпругата ми като отвори сама подаръка, който беше за двама ни?
И неочаквано всички се стаиха - да чуят какво ще каже "съдията". Поизчаках малко, да не е кръчмарска реплика, която ще отмине и ей сега ще си зашумят пак... Не, всички мълчаливо бяха вторачени в мен.
Е, няма как, превеждай, Стояне:
- Може би е сгрешила Джос, но преди години, преди колко?, когато е харесала и се е омъжила за Мак... Защото е смятала, че тя ще е най-големия подарък за него. А не оня, пък какъвто и да бил той, който тя е отворила...
И изведнъж блеснаха очите им, израдваха се на думите младите, а Мак стана и ме прегърна.
- Още като бяхте в Холандия - по снимки ви познавах. И съм казвал - Джос е мъжко момиче. У нас, в България, това е добра дума. Сега с по-голямо основание мога да кажа: Тя е човек, на който може да се разчита...
Когато Стоян спира да превежда, Хес, дребничкият летец, се обръща към Хари:
- Не е ли малко страшничко да водиш жена, която има такъв брат - едър, огромен. Не се ли малко страхуваш?
- Ще имаш време, ще го опознаеш и всичко ще ти стане ясно - отговоря му Хари.
Мак се обръща към Сребрина:
-Ти си щастлива с такова семейство!
- Не ми ли личи! - отговаря му светнала тя.
А когато се прибрахме в дома им, Сребрина се изчуди:
- Видяхте ли колко хора в кръчмата, а само един беше англичанин.

 

II. СТОУНХЕНДЖ

23 декември. След обяд тръгнахме за Стоунхендж (Stonehеnge) - Камъните. Намира се на запад от Лондон и на около 65 километра западно от Оудиъм. Пътувахме дълго, защото Лондон се "изнасяше" за Коледните и Новогодишните празници, а и на магистралата бе станала катастрофа. Край нас преминаха на висока скорост полицейски коли и коли на Бърза помощ и трафикът стана още по-труден. Движехме се по-бавно и от пешеходци - няколко метра и спираме, няколко метра - и пак... Младите се ядосват. Аз откривам в бавният трафик едно предимство - виждат се отчетливо лица, поля, дървета, птици, животни. Оградата на автомагистралата, предпазваща от нахлуването на животни, е дървена. С дъски са оградени и дворовете в повечето села и градове.
Още тук ни впечатлиха едни типични за Англия дървесни видове, които стояха като паметници по пътя, по нивите, по баирите. Високи, с особени, криви клони... И още - многото овце по ливадите, едри овце, които англичаните отглеждат.
Имаше и нещо притеснително - лицата на голяма част от хората в колите. Не, не е само от умората, не е от яда от бавния трафик - почти олигофренни лица, безизразни, отегчени. Има ли нещо деформирано в нацията, плод на кръвосмешението, за което сме слушали?...
Бавно, но се приближаваме към Стоунхендж. От далече се виждат в зеленото поле Камъните...

До скоро се смятало, че историческият паметник в Южна Англия е символ на келтската митология, че е построен от келтите и е изпълнявал функциите на друидско светилище.
Мегалитното съоръжение е било заварено от тях при идването им на Британските острови в последните векове преди Христа, сочат учените след анализ за съдържанието на изотопа въглерод 14 в органични останки с възрастта на паметника.
Стоунхендж се намира на 13 км северно от Солзбъри. Състои се от три обособени части, строени през три последователни епохи, повече от половин хилядолетие.


През ХVIII век Джордж Обри изказал предположението, че Стоунхендж е предсаксонско култово съоръжение, построено от келт- ските жреци - друидите и че е използвано при мистични ритуали.
Учените смятат, че изграждането на съоръжението е започнало през ХХI-ХVIII век преди Христа. То има кръгов насип с диаметър 97,5 м, височина от 1,8 м и прилежащ ров от външната страна. Ровът сега е запазен само на отделни места. Насипът и ровът имали обща ширина 11 м. Обри е описал 56 кръгли изкопа от вътрешната страна на насипа, в които са намерени следи от погребения, дали възможност по-късно да се направи датирането. Единственият каменен елемент от съоръжението тогава бил менхирът (единична каменна колона), наречен Петъчен стълб, висок 6 м. Петъчният стълб обозначавал входа. Днес все още са спорни тогавашните функции на съоражението. То може да е използвано като укрепено укритие, като гробище, като светилище, а може да е имало и много други предназначения.


Около 1700 г. преди Христа тук пристигат "строителите на мегалити" и върху готовата площадка издигат две концентрични окръжности от менхири с единично тегло около 5 тона. Външната окръжност е с радиус 26 м, вътрешната - с радиус 23 м. Камъните са доставени от разстояние около 1,8 километра.


В средата или малко след средата на второто хилядолетие преди Христа носителите на уесекската култура подменили камъните с още по-големи - до 28 тона единия. Все още няма доказателства, както и предположения, по какъв начин са транспортирани огромните камъни от хълмовете Марлборо до Стоунхендж, които се намират на цели 39 километра.
Взаимното положение на менхирите помежду им и спрямо небесните тела - в зимното и лятното слънцестоене, в есенното и пролетното равноденствие - дават основание да се предполага, че съоръжението е служело за астрономически наблюдения и за архивиране на астрономически знания. Именно заради това редица изследователи отхвърлят възможността Стоунхендж да е бил култов обект или светилище. Ала пък е знайно, че в древността астрономията е имала голямо значение за планирането на земеделските работи, познанията се пазели от жреците, натоварени са с религиозна стойност и се прилагали чрез мистични ритуали. Нали и божествата се идентифицират с небесни тела и природни стихии.


С помощта на мегалитите днес учените проникват по-дълбоко в същността и уредбата на човешката цивилизация - каквато е била и как се е променяла. Ето защо и аз се радвам, че бях на това място за размисъл - в едно от светилищата на човешката цивилизация. Стоунхендж.

Англичаните са се научили от всичко да правят пари. Рекламиран по добър начин, Стоунхендж е станал атракция. Ограден е с въжета. Билетите за вход (в полето) са 4 и 5 паунда. Продават се още книжка Stonehеnge, картички, цял магазин за сувенири има в голото поле. Посетителите, хора от всички краища на Англия, от много страни на света, с фотоапарати, с камери "запечатват видяното", но и оставят своята лепта тук.
Не трябва ли да се поучим и ние, дето земята ни "бъка" от исторически и културни паметници?

 

III.

***

Денят е от свободните, които най-много обичам, и които често доставят повече радост от шумните и отдалеч планирани посещения.
Къщата на Хари и Сребрина има просторен, хубав двор. Правоъгълен, с ниско окосена трева, с красиви градински храсти и цветя от двете страни, и с група кипариси в дъното на двора, които Сребрина нарича "гората". Със Стоян сме донесли от България десетина лозови пръчки, мицел от гъби-сърнелки и сега, докато Хари и Стоян оправят антената за българските телевизии, ще заровя в земята лозовите пръчки, ще ги полея, а на пролет ще ги разсадят. Решавам дори да посадя една от тях в най-слънчевия кът на двора. Времето е меко тук - дано се прихване. Мицелът пък поставям на десетина сантиметра дълбочина в "горичката".
Тъкмо привърших и Сребрина изнесе трохи и слънчогледови семки. Постави ги на каменната постелка, на няколко метра от прозорците и стъклената врата на хола, за да може да вижда идващия да се храни птичи свят. Тя "вика" този птичи свят и той й донася на крилете си небето и волната си песен.
Има няколко черни и кафяви косове, свраки, черноклюна врана, сойка, катеричка, красивото врабче червеношийка с чудния си червен нагръдник, врабченца със синьо на гърдите и около шийката (прилича на синия синигер), които не зная как се наричат, мъжки и женски гълъб. Гугутката от вчера строи ново гнездо - вятър ли го е бутнал, нещо друго ли е станало с дотукашния й дом! От сутринта стотици пъти слиза в двора, намира необходимата пръчица или сламка и бързо се стрелка към дървото - гради гнездото. Сега се приближи, взе трошица-две и пак продължи да пренася материал. Мъжкият е два пъти по-едър от нея, но не участва в градежа. Виж, при трохите дойде и дълго се труди над тях...
И при хората понякога е така. При някои хора.
Светът навсякъде е устроен различно, но в основното животът толкова си прилича. Птичките пеят навсякъде еднакво, еднакво се нуждаят от гнездо, топлина и храна. Еднакво се привързват към добрия и бягат от лошия човек. Земята дава едни и същи плодове, блага... Навсякъде майките треперят над рожбите си, пеят им приспивни песни, обгръщат ги с любов. Хората стават сутрин и тръгват - всеки по своя път. Връщат се вечер и са щастливи, ако са се трудили добре, ако са постигнали нещо и ако ги посрещне в къщи човешка сърдечност и доброта.
А защо тръгва да се изтребва този свят, за какво е голямата озлобеност, великото надхитряне, непрестанното противопоставяне?
____________
Към десет часа Сребрина и Хари предложиха да отидем до съседното градче Олтън, което е на седем мили от Оудиъм. Подготвихме се набързо и тръгнахме. Времето е слънчево, приятно за път.
Минаваме през ширнало се поле. Тукашните хора се препитават със земеделие. И животновъдство. Виждаме огромни пасищни масиви. Два процента от англичаните се занимават със земеделие - основните култури са пшеница, овес, ечемик, слънчоглед, зеленчуци, картофи. Те самите смятат животновъдството си за главен отрасъл - отглеждат много овце, крави, свине, коне, птици.
Релефът много прилича на нашия, българския - зелени, тучни ливади (но тук сега, в декември, са зелени както у нас през април - явно е влиянието на топлото океанско течение Гълфстрийм), долини, хълмове, изорани ниви. Заглеждаме се в толкова характерните за Англия дървета, които ни впечатлиха още на път за Стоунхендж. Ей ги и сега - истински паметници в центъра на нивите, или на най-високото на хълма - огромни, с особени, криви клони, най-често позеленели от влага, обвити с имел или обрасли с мъх. Аз изказвам съжаление, че няма как да заснема всичките харесали ми дървета, цяла художествена изложба да е станала.
- Време има достатъчно, ще снимаш всичко, което поискаш!- казва ми Сребрина. И прави чудесна метафора. - Тези дървета са с много криви клони, някои дори изсъхнали, но образуват красиви корони. Като самата Англия... Помниш ли лицата в колите на магистралата, при задръстването оня ден? А пък какъв е имиджа на "добрата, стара Госпожа"!
Аз си знам, че времето няма да ми стигне за много неща, така бързо лети то когато децата са около мен, и така крета, когато ги няма. Ще се търкулнат тези двадесет и три дни и както и другото в живота - не заснетите при първото впечатление дървета ще останат не заснети, красивите местности, поля, лъки, къщи, ферми - също....
Колата лети край изорана нива, в която миналата година е засаждан слънчоглед. И се сещам - Блейк казва за слънчогледите: "На слънцето те стъпките броят!"
После следва голяма, много голяма нива, кълновете току са пробили земната кора, и са превърнали нивата в невероятен бледозелен облак. И пак връщам английския поет:
                Полата ти е пълна със зърна,
                полето е красиво.
                Ори, засей от свойте семена,
               
 живей щастливо.

                Да сея в пясъка околовръст
                и тъй да го превърна в плодна пръст?

Спретнато, като повечето малки градчета на Англия, Олтън впечатлява с многото си и богати магазини, книжарници, църкви, зелени площи с цветни лехи, музейни сбирки, с чистите си улици и площади. И тук, както и в повечето села и градове, кръчмите са много и на "лични места", препълнени са, пият англичаните уиски, водка, коняк, но най-много се пие бира, "лее се", както се изрази един младеж.

Инак - в клуба на консерваторите е тихо, имаше само един посетител.

В редакцията на местния вестник "Alton Нerald" - изпълваха следващия брой с реклами - за къщи, дрехи, дивани, спални, столове, детски играчки, евтини натюрморти, кухненско обзавеждане, украса за елхите, коли Митцубиши, Фиат, Рено и Пежо, старинни ракли, масички и часовници, чаши за чай и кафе. Почти няма политика на страниците на вестника (както и в предаванията на английските телевизионни канали).

Затова пък в градския музей ни посрещнаха учтиво, упътиха ни какво още може да се види в Олтън, без какво впечатленията ни от града няма да са пълни. На всяка цена да видим сбирката с производствата на Олтънските фаянсови фабрики през годините, църквата, къщата на Кромуел.

През XVI век английските катари дават многобройна армия на Кромуел, доброволци са му. За нас, българите, е важно, защото катарската "ерес", която се приема като продължение на богомилството, стига и до тук - в Англия. Това е българското духовно влияние над Великобритания.
Оливър КРОМУЕЛ е роден през 1599 г. в Хънтигдън. Учи в Кембридж. Добър оратор, младия Кромуел прави име с участието си в Късия Парламент през април 1640 г., където представлява семейството си, и в Дългият Парламент от август 1640 до април 1660 г. След като Чарлз I разорил държавата, и в опита да наложи в Шотландия нов молитвеник е победен, шотландците поискали 850 паунда на ден. Дългият Парламент отказал финансиране на краля, а през 1642 г. лишил Чарлз от правомощия и поставил армията и флота под парламентарен контрол. Кралят събрал армия на север и на 22 август 1642 г. нападнал Парламентарните сили при Нотингам.
След 157 г. Англия отново е в Гражданска война.
Когато силите на Парламента са разбити при Хъл (1642 г.) от кавалерията на Чарлз, Кромуел решава да създаде добре обучена кавалерия. А е способен военен командир. С новосъздадената кавалерия побеждава силите на краля в битка при Нейзби. Чарлз е екзекутиран през 1649 г. , но от 1646 г. Англия се управлява от Парламента.
Английското общество е разделено. На власт е армията. През 1648 г. Кромуел отстранява 110 души от Дългият Парламент. Премахната е монархията, тайният съвет, съдилищата на хазната, адмиралтейството, Камарата на Лордовете е изравнена с тази на Общините.
Вниманието се насочва към вълненията в страната. Кромуел побеждава левълерите при Бърфорд. Армията му избива 40 процента от ирландското население. С победата над шотландските въстаници, които се борят за възстановяването на Стюартите на трона, приключва Гражданската война.
Кромуел разтурва Парламента на 21 април 1653 г. Свикан е нов пуритански парламент. Разпуска и него. Управлява еднолично. Новият парламент е съставен преимуществено от негови привърженици, но независимо от това той си отвоювал право на вето върху решенията му. Кромуел се превръща от главнокомандващ армията в лорд-протектор на Англия.
Умира на 3 септември 1658 г. Две години след смъртта му монархията е възстановена.

Ние вървим по улицата, на която е църквата, а на отстояние двадесет - тридесет метра от нея се намира къщата на Кромуел. Бяла спретната къщурка, биха казали у нас, залепена за други две, също бели спретнати, надпис и нищо повече. Няма вход, няма надпис кога и как може да бъде посетена. Сребрина влиза в кафенето, което е в съседната къща и след малко ни вика да влезем и ние със Стоян. Трима души, двама мъже и една жена, стоят до печката и жената казва, че мъжът, който седи от дясно, може да ни каже повече.
- Кромуел не е живял в тази къща, той дори не е присъствал на сражението, което е станало наблизо.
- А защо тогава е реставрирана къщата, защо е обявена за "Къщата на Кромуел"? - питаме.
- Върши работа, привлича туристите. И задоволява нечии интереси...
Не намерихме друг, който да потвърди, или отхвърли казаното. И си тръгнахме леко ядосани, но и решени да се върнем пак и да разберем истината за тази къща.
Името на Кромуел е част от историята на Англия. Кой и както да спекулира с него - няма как да изтрие неговата роля в историята на страната. Къщите може да са негови, може да не са. Името няма кой да му вземе... Не затова ли Байрон се провиква:
                Когато на дедите ми гласът
                духа ми скръбен призове на път
                и яхнал вятъра, той полети
                над морска глъб и стръмни висоти
                ...........................................
                ... И моя епитафия тогаз
                дано е мойто име между вас.
                Не ме ли то прослави по света,
                аз друга слава никаква не ща.

( "Фрагмент", превод Григор Ленков и Любен Любенов)

 

IV. ЛОНДОН

Сутринта на 29 декември със Стоян решихме да не будим другите с нашите сутрешни упражнения и излязохме да бягахме по Чърчил авеню в Оудиъм - студено е, остър вятър вее от запад, но е ясно - слънчев ще е денят. По-късно, на закуската, изведнъж обявиха: "Ако всички се чувстват добре - да тръгнем за Лондон."
И тръгнахме - с колите до Хук (Ноок), от там с влак за Лондон. В Лондон е трудно да се оправи човек с кола, много зони са забранени, или пък искат сериозни суми, за да се влезе в тях. А влака, с който пътувахме, е топъл, чист, и след четиридесет минути бяхме на Лондонската гара. Няма защо да описвам, че човешкият поток тук е огромен, че в този кошер можеш да чуеш всякаква реч, да видиш лица от всички раси.

Току след гарата е голямото "виенско колело" (London eye - Окото на Лондон) , за което се оказа че предварително са ни закупени билети. Аз имам, може би заради колебанията в кръвното, притеснения от високото, но младите ме убеждават, че гледката е невероятна, не си струва да се лишавам от това преживяване. А опашките и тук са огромни - и ние потегляме в един от човешките потоци.

Уйлям Блейк го е изпял или изплакал:
                                   Какъв велик безброй са, Лондон, цветята ти незнайни.
                                   На шумни множества нахлуват, седят така сияйни.
                                   Невинни агънца, ръцете сключват за молитва,
                                   невинната им глъч расте, към купола политва...

("Разпети петък")

Наистина е неповторима панорамата, която се открива от тук.

Темза, с десетките и стотици плавателни съда по нея, мостовете, Парламента, Биг Бен, Телевизионната кула, Британският музей, старите паметници и новите административни и жилищни сгради, десетките огромни кранове, в помощ на продължаващото, днешно строителство... Лондон все пак е една от "световните" столици. Времето е като по поръчка - слънчево, бистро, видимостта е чудесна. Стоян непрекъснато снима, защото във всеки момент картината се променя, става все по-обемна, всеобхватна.
След виенското колело тръгнахме пеш към централната част на града. В невероятния човешкият поток има хора от всички краища, от всички раси. Най-много, разбира се, бяха младите. Двуетажни високи автобуси превозват желаещите, черни таксиметрови коли и много рядко ще се видят частни леки коли...
И ни посрещна един Лондон - красив, старинен, но и нов. Огромни, съвременни сгради се редят една след друга. В ляво ни остана сградата на Парламента и Биг Бен. Минахме край централата на Шел, на десетки други международни компании, централи, банки. Красиво... Гигантско... И се радвах, но и се питах: тези ли са същите "пропагандатори", дето говореха за гигантоманията у нас. Да извиняват, но тя от тях е превзета! "Всичко е пропаганда!- отсича Сребрина. - Тук говорят само това, което им изнася!"

Пред паметника на Уинстън Чърчил млади хора рисуваха с тебешир. Аз имам особено отношение към големият английски държавник. Когато и да е споменавано името му, все съм връщал неговите думи:
"За да падне България трябва да падне само София. Тя трябва да бъде изравнена със земята и в развалините и да се засеят картофи."
"В продължение на моята политическа кариера този беден народ (българския) от трудолюбиви и честни селяни се възглавява от чужда на националните му интереси династия и се ръководи от корумпирана и подкупна интелигенция." А на Парижката мирна конференция: "Така се пада на страна, вдигнала ръка срещу своя освободител". "Държава на име България не трябва да съществува."
Англичаните, обаче, го боготворят, заради спасителната му мисия по време на Втората световна война.

Лондон ( London) е един от най-важните глобални градове на света. Населението му е около 7, 5 милиона души. Произвежда 17% от брутния вътрешен продукт на Великобритания. Лондонското сити (City of London) пък е сред основните финансови центрове в света.
Правилният изговор на града е Ландън. У нас е придобило гражданственост названието Лондон, останало от транскрипцията от немски.
Тук на 22 януари 1788 г. е роден Джордж Гордон Байрон. На 16 април 1889 г., в семейство на бедни артисти от мюзикъла, се ражда Чарлс Спенсър Чаплин, който ще мине през мъката на сирашките домове, за да заслужи славата на един от най-великите световни артисти. Деца на Лондон са още икономиста Алфред Маршал, политикът Томас Мор, философът Джордж Мур, писателката Мери Шели, режисьорите Алфред Хичкок и Питър Брук, писателката Сантия Игълс, футболистът Дейвид Бекъм, кралицата на Англия Елизабет II... В Лондон са починали Исак Нютон, Майн Рид, Карл Маркс, Фридрих Енгелс, Георг Фридрих Хендел, Фреди Мъркюри, Джордж Оруел, Георги Марков, Петър Увалиев, Зигмунд Фройд... Малко ли е - да повървиш по стъпките им, да видиш улиците и домовете им, да се вслушваш в ехото, повтаряно от следовниците им.

***
Лондонският Тауър (Tower of London) е едно от най-посещаваните места. Тауър е старинна крепост на града, създадена от римския император Клавдий, а стените и зданията, които виждаме сега, са строени през XI - XIII век. Бил е исторически център на Лондон, първата кралска резиденция, главния военен център.

През XIII в. тук е устроен придворния зоопарк, а през XVIII в. е открит градския зоопарк, който е опразнен, както казват, през 1830 г.
По време на Стогодишната война в Тауър са затваряни знатни пленници. Пленник в Тауър е кралят на Франция Йоан II, а също и Карл Орлеански. Затворничка, преди да бъде убита, е Анна Болейн, майката на бъдещата кралица Елизабет I. Елизабет също е прекарала известно време зад каменните му стени. От тук е и мрачната известност на Тауър като политически затвор, място за пилитически убийства.
През Първата и Втората световна война е използван като затвор за немските шпиони.
Сега основните сгради са превърнати в музей и оръжейна палата. В музея се съхраняват съкровищата на британската корона.
Официално Тауър още е кралска резиденция.
В дясно пред нас е Тауър Бридж (Tower Bridge), един от най-известните и изключително красив мост над Темза, назован така заради близостта до старинната крепост.

Напоследък от Юнеско настояват да се впише Лондонският Тауър в списъка на онези обекти от световното културно наследство, които са под заплаха. Заплахата е предвиденото строителство наблизо, в Лондонското сити, на няколко небостъргача, единият, в близост до Темза, ще е 306 метров - най-високата сграда в Лондон. Двеста метрова ще е и сградата на "Минерва". Два от небостъргачите ще са на няколкостотин метра от Тауър.
Присядам на една скамейка да почина, но продължавам да се заглеждам внимателно в лицата от многобройния поток: млади, жизнени, небрежно-артистично облечени, разговарят възбудено, разменят си усмивки и поздрави. И лека-полека се изчиства онова мрачно наслоение от магистралата преди няколко дни.
По какви закони мисълта се пренася толкова далеч, при четено и запаметено от години, и услужливо го поднася именно тук, в центъра на шумящия и жужащ Лондон?
През 1857 г. Лев Толстой е в Париж, работи много, но се откъсва от писането и придружава болния Тургенев до Дижуа. Тургенев: "Той (Толстой, б. а.) седи не до камината, а вътре в камината, където пламъкът е най-силен - работи усърдно и изписва страница след страница."
На 16 февруари Тургенев пише на Херцен: "И Толстой ще дойде в Англия; ти ще го обикнеш, надявам се - и той теб."
Срещнали се - Херцен се видял на Толстой стар, силен, оригинално мислещ. Толстой се сторил на Херцен човек щурмуващ непрекъснато и всичко.
Запознали се, запомнили се завинаги.
Но не се сближили.

V.
Ние се отправяме към Бъкингамският дворец. Вятърът е остър, студен, но пък за сметка на това денят е слънчев, небето е прозирно, видимостта - чудесна, Стоян, Сребрина и Харм са доволни, че ще направят хубави снимки.

Бъкингамският дворец е официалната лондонска резиденция на британските монарси. Казват, че е най-големия действащ кралски дворец в света. Първоначално е построен за херцог Бъкингам, в 1703 г. През 1762 г. крал Джордж III го превърнал в своя частна резиденция и 75 години е преустройван. Официално е обявен за главна резиденция на британските монарси при встъпването на престола на кралица Виктория в 1837 година. Тя извършила последните строителни и преустройствени дейности. Бъкингамският дворец има 600 стаи, заема територия от 20 хектара, 17 от които са парк. В двореца е разположена огромна картинна галерия, кинотеатър, басейн, поща. Обикновено през август и септември всяка година кралицата напуска двореца и вратите му са отворени за посетители.
Тук е мястото да кажем, че Англия е парламентарната монархия. Парламентът се състои от палата на лордовете и палата на общините. Палатата на лордовете е с около 1200 наследствени и пожизнени перове и лордове, двама архиепископа и 24 епископа на англиканската църква. Богатата класа не изпуска властта - наследствено и пожизнено. Вярно, сред тях има достатъчно достойни граждани. Но властта е "запазена" за перове и лордове, независимо дали са талантливи, подготвени, можещи. А няма система, която да изведе ненаследствените можещи към върховете на държавното управление. Тогава не е ли предпоставено, още при съставянето на управлението, чии интереси ще защитава то?
Палатата на общините се състои от 659 избирани за 5 години депутати.
Около 1000 души са в централната изпълнителна власт: правителство, състоящо се от членове на кабинета, министри, които не влизат в състава на кабинета и младши министри.
Издигнатото знаме над Бъкингамският дворец показва, че кралицата на Англия Елизабет II, днешния му обитател, е тук.

Красиво е. Богатско е. Пренаселено с народ. Туристи и гости от цял свят, англичани от всички краища на острова се тълпят пред парадния вход, правят снимки - на войника на пост, на Двореца, на паметника на кралица Виктория, на себе си на фона на Бъкингамския дворец.
Хари, който още от Холандия говори с уважение за английските си колеги и за държавата Англия, е особено радостен тук, пред Бъкингамския дворец. И горд. Ние с майка му и баща му забелязваме това му състояние. Стоян и Сребрина тихо наслагват красота в очите си, но и в спестовната книжка на цифровите си фотоапарати. И от там, който поиска, може отново да "възкреси" не само Двореца, парадния вход, паметника, парка, но и много интересни детайли, незабравими лица и изражения.
Моята мисъл броди из неизбродимото. Защо златото и властта не са обичали таланта в никое време, защо са отхвърляли гениалните хора и гениалните творби?

Александър I казвал за Пушкин още в началото на творческия му път: "Трябва да бъде пратен в Сибир: наводнил е Русия с възмутителни стихчета, цялата младеж ги знае наизуст."
Много е чоглаво на големството - цялата младеж знае и преповтаря не неговите думи, а думите на някакъв поет.

И Джордж Гордон Байрон е "обичан" по особен начин. "Блудният син", романтикът, който поставял Свободата над всичко, даже над поетическото си творчество, е принуден да напусне Англия. Най-напред се присмели над книгата му със стихове. Новостта и смелостта не се понравила на литературните консерватори. А в 1816 г., под злобните коментарии на света и продажните журналисти, напуска Англия завинаги. Изрича острото: "Аз обичам своето отечество, но не и своите съотечественици." Както и мъдростта: "Този, който не обича своята страна - не може да обича нищо."
И отива да се бори за свободата в Италия и Гърция.
Още в Москва, в 1965 г., бях впечатлен от стиховете му:
                                   Бегу от самого себя,
                                   Ищу забвенья, но со мною
                                   Мой демон злобный - мысль моя,
                                   И в сердце места нет покою.

И още:
                                   О, ако бях роден с крила,
                                   щях волно да се извися
                                   над мрака, над тълпата зла
                                   и там да се успокоя!


ПЪТУВАНЕ КЪМ ШЕКСПИР

Националният поет на Англия, "бардът на Ейвън" или "лебедът на Ейвън" Уйлям Шекспир (William Shakespeare) живее петдесет и две години и е написал 38 пиеси, 154 сонета и множество поеми.
Не само го смятат за ненадминат талант, той наистина е ненадминат. Горда със своя син, Англия нарича ренесанса си "Шекспиров период".

Ние вървим сега - от Бъкингамския дворец към Шекспировия театър. Вървим пеша през аристократичния квартал, в който живеят близки до кралския двор и висши управници на страната. Търсим спирка на метрото, за да се приближим към мястото, където е кънтяла речта и са отеквали стъпките на най-големия поет на Англия и на света.
Минаваме край Уестминстърското абатство, където се извършват коронациите, сватбите и погребенията на кралското семейство. Аз правя снимка на Стоян и се майтапя, че като нищо би могъл да участва едновременно в сватба и коронация тук.

Стори ми се дълго това наше пешеходство, но пък денят беше слънчев, слънчево бе и моето настроение преди толкова очакваната "среща". В метрото се оглеждам - наистина има много млади хора в Лондон, и много "чужденци" - индийци, китайци, японци, араби, руснаци, украинци, поляци, чехи...
Слизаме. Тръгваме по моста над Темза. От тук се вижда бялата сграда на Шекспировия театър. Ние със Сребрина и Стоян вървим напред, Хари поизостана с майка си и баща си. За Харм явно е изтощително дългото ни пешеходство, за Бетси - също.

Посред моста спряхме и ние. Възхитени. В ясния следобед от тук се виждаше огромната сграда на Националния театър, както и Виенското колело (London eye), на което се качвахме още при пристигането. Отдясно - светещите на слънцето златни орнаменти по сградата на Парламента и величествения Биг Бен. От ляво - катедралата "Сейнт Пол", "символичното сърце", както лондончани я наричат. Третата по големина в света.

Като преминахме моста по каменно стълбище слязохме на крайречния булевард. Сребрина постоянно снима, кара ме да спра, да застана тук, и там, харесват й реката, мостовете, плавателните съдове, оригиналните постройки. И ето ни - на петдесетина крачки от театъра. Гледам натам и съм в някаква особена възбуда… Ето, той слиза по стълбите към Темза: бледо лице, горящи очи, дълги черни коси, страст и сърце - за всички в тоя свят. Заглежда се в мътните води и укорявайки се за случващото се в този красив, но и недостоен свят, му прави най-достойната дисекция:
                                   ...заслугата да виждам просекиня,
                                   и глупостта - в костюм със бисер шит,
                                   и честността - удавена във тиня,
                                   и простият език - немил-недраг,
                                   и пъченето - признак за наука,
                                   и чистото моминство - във бардак,
                                   и почестите - пръскани наслука,
                                   и нрава строг - покварен от властта,
                                   и гордото достойнство - на заплата,
                                   и творчеството - с вързани уста,
                                   и правдата - във служба на лъжата.

                                                                                                                 (Сонет № 66)

"Отнемете го от Англия и вие тутакси ще видите как ще потъмнее святкащият блясък на тази нация. Шекспир облагородява облика на Англия" - казал го е Виктор Юго в 1864 година.
Връщам думи, казани за него от Хайне, Гьоте, Пушкин, Достоевски, Ромен Ролан...
- Ще изчакаме малко Хари и родителите му. Тъкмо аз ще поснимам - вплита се гласът на Сребрина. - Как си?
- Жив съм. По-жив от всякога...
Георги Марков от Лондон, в своите "Задочни репортажи за България", в оня къс "Българин ли е Шекспир", пише: "-Колко съветски постановки имате? - пита полковникът и сам си отговаря. - Пет?
А колко английски? ... Трийсет и седем!... Трийсет и седем!...
- Я не ми говори глупости! От тия 37 английски пиеси 36 са различни постановки на Шекспир."
Георги Марков се противопоставя в този откъс на намесата на тайните служби на тоталитарния режим в репертоарната политика. Ала истината е, че през всичките години английските класици, и особено Шекспир, са превеждани, издавани у нас, а техните пиеси са играни много често в българските театри.
Долу тече, шуми реката и аз връщам думите на Максим Горки: "Шекспир, Балзак, Толстой - ето според мен трите монумента, които човечеството си е издигнало на самото себе си."
Как бог дава дни, а животът възможност!... През 1966 година бях в Толстоевата Ясна Поляна, ето ме сега, след сложни здравословни проблеми, пред Шекспировия театър в Лондон... Разбира се, благодарение на моите малки сърчица Сребрина и Стоян, на Хари...

 

VI. ПРЕД ТЕАТРАЛНИЯ ДОМ
НА ШЕКСПИР

Уилям Шекспир е роден през 1564 година в град Стратфорд на Ейвън. Той е третото от осемте деца на заможен производител и търговец на ръкавици и изделия от кожа от Снитърфийлд и на дъщеря на богат селянин. Осемнадесетгодишен се жени за Ан Хатауей, 8 години по-възрастна от него. Тя му ражда три деца - Сюзана и близнаците Джудит и Хамнет.
Занаятчия, учител, работник в адвокатска кантора, актьор в пътуваща трупа, Шекспир пристига в Лондон през 1588 г. и се установява като актьор и драматург. Забелязали таланта му веднага, и веднага започнала завистта.

Робърт Грийн го нарича "първенюшка гарга, красива с нашите пера, която със своето тигрово сърце е загърната в мантото на актьора.... Той е точно толкова способен да се изразява в надутото многословие на белия стих, колкото и повечето от вас, и бидейки абсолютно по йоханески едно момче за всичко, той е само в рамките на собствено си самомнение единствената разтърсваща сцена в страната."
Бездарието и завистта навсякъде са едни и същи!
В края на 1594 Шекспир е частично собственик на Мъжете на Лорд Чембърлейн - компания за театрални представления (носеща името на нейния спонсор). Популярността на "Мъжете" е много голяма. Ето защо след смъртта на Елизабет I новият монарх, коронясаният Джеймс I (1603 г.) покровителства компанията и тя става популярна под името Мъжете на Царя.

През времето на престоя си в Лондон Шекспир пише поемата "Венера и Адонис", хрониката "Ричард III", комедиите "Укротяване на опърничавата" и "Напразните усилия на любовта". През 1595 г. пише трагедията "Ромео и Жулиета", хрониката "Ричард II" и комедията "Сън в лятна нощ". През 1596 г. получава титлата "джентълмен". Играе главна роля в пиесата "Всеки има своя хумор" на Бен Джонсън.
За седем години (1593 - 1599) пише 154 сонета. Става акционер в построения през 1599 г. театър "Глобус" - най-щастливия нов театър - за него Шеспир създава "Дванайсета нощ", "Хамлет", "Отело", "Крал Лир", "Макбет".
Връща се в Страдфорд - 1609 - 1610 г., после пак е в Лондон. Създава трагикомедията "Бурята" и хрониката "Хенри VIII". 1613 година изгаря театър "Глобус" и Шекспир отново е в родния град, където след три години умира на рождения си ден. Погребват го там, където е кръщаван преди петдесет и две години - в църквата "Света троица" в Стратфорд на Ейвън.
Но на това място, където сме сега, в този театър, Шекспир е бил по-жив от всички живи, една от най-чувствителните струни на света, едно от най-големите му дарования.
Хари, Харм и Бетси пристигнаха и ние влизаме в малкия двор на театъра.
Сградата на Шекспировия театър нито е много голяма, нито е много красива. Бяла птица, с прошарени от черно дърво крила.

На плочите, по които вървим, са изписани имената на актьорите от театъра, а на черна дъска - времето, в което може посетителите да видят театралния салон, сцената, гримьорните, музея на театъра. Потокът тук е постоянен - хора от всички краища на Англия, хора от всички краища на света идват - да се докоснат до Шекспировите места, да стъпят там, където са ехтели стъпки му, да влязат в залата, в която е звучал гласът му, да видят сцената, на която е биело учестено сърцето му.

Като си помислим само - какво обемно и колко талантливо творчество е създал големият син на Англия: трагедиите "Макбет", "Ромео и Жулиета", "Хамлет", "Отело","Крал Лир", "Тит Андроник", "Антоний и Клеопатра","Юлий Цезар", "Троил и Кресида", "Тимон от Атина", "Кориолан"; комедиите "Сън в лятна нощ", "Много шум за нищо", "Комедия от грешки", "Всичко е добре, когато свършва добре", "Както ви се харесва", "Мяра за мяра", "Укротяване на опърничавата", "Дванайсета нощ", "Венецианският търговец", "Напразните усилия на любовта", "Двамата веронци", " Веселите уиндзорки", "Двамата знатни сродници"; романсите "Бурята", "Перикъл", "Цимбелин", "Зимна приказка"; Историческите драми "Ричард III", "Ричард II", "Хенри VI" - част 1, "Хенри VI"- част 2, Хенри VI - част 3 , "Хенри V", "Хенри IV" - част 1, "Хенри IV" - част 2 ,"Хенри VIII ", "Крал Джон"; апокрифните "Едмънд Храбрият", "Едуард III","Сър Томас Мор". А още е автор на непреходните Сонети, на стихотворенията "Венера и Адонис", "Похищението на Лукреция", "Фениксът и Гълъбът","Влюбеният пилигрим".
Създал един цял свят - по-художествен и по-добър от действителния.
Аз съм горд - разказвам на любопитните холандци как българският поет Валери Петров преведе по-голяма част от творчеството на великия англичанин. Казвам им чутото от специалисти, включително и от англичани, че някой от преводите на български съперничат по художественото си майсторство на оригинала. Обяснявам, че българските театри постоянно, през всичките години на съществуването си, са поставяли пиесите на Шекспир, които са се превръщал в празници за любителите на театралното изкуство.
Накрая влязохме да пием кафе в Международния център. Цялата "стена" към Темза е остъклена и посетителите могат да се любуват на прекрасната гледка.

Вятърът се беше усилил, а и свечеряваше, вълните на Темза потъмняха, разшумяха се... Ние пиехме силното кафе, всеки бе потънал в размислите си, в "успоредиците" между представи, било и видяно.

А пред нас, и в нас, театърът на Шекспир продължаваше...
Хайне: "Той умее да запълва белите места в историята. Така правдиво рисува характерите на своите крале - понякога можеш да помислиш, че говори един английски писател, който цял живот е бил канцлер при краля, когото въвежда в тази или онази драма."
Достоевски: "Шекспир - това е пророк, изпратен от бога, за да ни възвести тайна за човека, за човешката душа".
Ромен Ролан: "Най-великите майстори на хармонията според мен - това са Шекспир и Гьоте. И единият, и другият са решили задачата да примирят непримиримото: мечтите и действието, песимизма и оптимизма, идеала и действителността".
Гьоте: "Шекспир, той е същество от висша категория, към който аз гледам отдолу нагоре и което умея да уважавам".
Уолтър Скот: "Глупците бъбрят, че съм приличал на Шекспир. Недостоен съм дори да му вържа връзките на обувките!"
Хайне: "С Шекспир съвсем не мога да общувам - силно чувствам, че не съм му равен. Той е всесилен министър, а аз съм само придворен съветник и ми се струва, че той може всяка минута да ме уволни."
Пушкин: "Как изумителен е Шекспир! Не мога да дойда на себе си..."
Петьофи: "Шекспир! Това име да го превърнеш в планина, тя ще бъде по-висока от Хималаите; в море да превърнеш това име, то ще бъде по-дълбоко от Атлантическия океан; превърнеш ли това име в звезда, тя ще засияе по-ярко от слънцето."
Жюл Рьонал: "Шекспир трябва да се обича твърде късно, когато си преситен от съвършенство."
Зола: "Всяка негова пиеса е като отделна глава от една голяма книга за Човека."
Юго: "Шекспир, този бог на сцената..."

Тръгваме отново край Темза - на път към Лондонската гара Ватерло, а аз не мога да се откъсна от мисълта за Шекспир. Прав ли е бил Джон Голзуърди, който казвал: "Ако не се е случило така, че Шекспир да стане актьор, или поне ако не е бил тясно свързан с театъра, той като нищо би могъл да промени английския романтичен роман и да изпревари Сервантес, като първи велик романист-реалист"?
Може би - да, може би не. Шекспир е велик драматург и поет и това ни е достатъчно.

 

VII.

***
На връх Коледа преди обед Хари пусна филм на Би Би Си за сегашната мисия в Афганистан. И в него главните герои са момчетата от тяхната база - неговият командир, съседът, чиято съпруга е бременна и очакват дете, другият командир на въртолет, който живее през три къщи...
Насядали сме в хола, гледаме филма, от който и на смелия човек може да му настръхне кожата, аз поглеждам към майката и бащата на Хари и се ядосвам, че младите решиха да пуснат филма точно на празника...
Защо тази страна, известна в миналото с просветеното си население, каменна и пещерна, стана арена на толкова продължителни военни действия?
Сега ще се прехвърля в дните напред, на 2 януари от Новата 2008 година, когато пристигна момче от базата в Амърсфорд, Холандия. В отпуск бил летецът, ще преспят със съпругата си у Хари и Сребрина, ще отидат да разгледат Лондон, после пак ще се върнат. Всъщност момчето идваше при Хари, който наскоро се върна от мисия в Афганистан, да го чуе, да разбере и да се поуспокои. На 20 януари трябваше да замине на мисия. За пръв път в живота си... Нормално ли е не знам, но страхът беше изписан на иначе мъжественото му лице. Младите ходиха до Мак и Джос, после до кръчмата в Оудиъм и пак се върнаха. Вечеряха, разказваха си различни случки, а страхът не слизаше от лицето на холандеца и съпругата му.
Защо, мислех си, хвърлят тези млади момчетата в Афганистан? Кой и с какво може да заплати преживения страх преди и по време на престоя им там? Те не казват нищо пред нас, и пред никого, но нима някой вярва, че не се замислят чии интереси защитават?
На 4 януари, на рождения ден на Стоян, дойдоха Мак и Джос, малко след тях пристигнаха от Лондон холандеца и съпругата му. Мак явно искаше да "разхвърля страха", разказваше разни случки, смешки. Холандският летец слушаше внимателно Мак, очите му, обаче, макар и поуспокоени, търсеха "опора" в Хари.

След вечерята продължихме с питиетата край телевизора в хола. Мак взе да говори за бащата на Джос, който му направил много ценен подарък - дал му цялата си колекция от лули...
И понеже е запомнил какво му казах в първия ден от пристигането ни в кръчмата на Оудиъм, пак се обръща към мен:
- Кажи сега за нас!
Аз ви обичам, деца, помислих си, но не ви знам езика. И като казвам нещо, гледам да е твърде простичко, за да може да се преведе. Което означава, че не ви казвам същото, което мисля.
Ако Хари и Мак разрешат, започнах, искам да кажа на този млад човек от Холандия - понеже преди два дни видях уплах в очите му - от днес да започне да вярва, че всичко ще свърши добре... И то наистина ще свърши добре. Докато беше Хари в Афганистан държах на компютъра един "пазител", много близък човек ми го донесе от долината на ацтеките. Той ме запази от тежка болест, запази и Хари. Не съм го свалял от там - сега ще пази него... А на теб Мак... Може да са много скъпи лулите, които ти е подарил бащата на Джос, но преди това, той ти е подарил нещо много по-ценно - Джос... Отскоро ви познавам, но ви обичам както моите деца - Сребрина, Стоян и Хари. Не само през 2008-ма, бъдете щастливи в живота...

***
Ето че и Стоян може да шофира като англичаните от лявата страна на пътя, да се оправя в нова обстановка. И докато Хари е на обучение, ние продължаваме да обикаляме района.

Оудиъм е в област Хемпшир. Като пътуваме от Оудиъм за Олтън минаваме през село Голдън Пот (Златно гърне). Тукашните са производители на селскостопанска продукция. Отглеждат също овце, коне, птици. Къщите са от двете страни на шосето. Високо на баира в дясно се белее голям и красив замък. Казват, че е на член на палатата на лордовете в английския парламент.

В ляво от пътя, на около километър и половина е летището Лазам (Lashам). Там има стотици малки летателни апарати, много частни самолети, инструктори, които обучават начинаещи. Преди Олтън пък, в източната му част са голфигрищата, а край тях - бая богатски къщи.
В областта Хемпшир, обаче, най-често разговорите се повеждат към невероятните, по начина по който се образуват и по красотата си, житни кръгове. Няколко са версиите, които разбридат тукашните хора.

Според д-р Тернс Мейдън те се образуват от завихрянето на вихър или малко торнадо. Въздушните маси се завихрят в спирален стълб, спиралният стълб притегля атмосферно електричество, с помощта на което се образуват излючителните по своята форма кръгове. Най-често те са в ниви с пшеница и ечемик. Край Стоунхендж например, са заснети многопланови фигури, дълги 300 метра и сдържащи 145 кръга с малък диаметър. Има друга теория, според която житните кръгове се появяват най-често край древни постройки, край значими исторически и археологически паметници. Според поддръжниците й житните кръгове са израз на "колективната душа на Земята". Трети смятат, че тези кръгове се появяват вследствие на кацане на НЛО. Над житни кръгове е замервана засилена радиация.
Все още няма научно обяснение, ала е ясно, че кръговете от година на година се усъвършенстват. Това усъвършенстване дава основание на отделни хора да смятат, че неизвестен Разум създава фигурите на енергийно ниво.

 

VIII.

Три дни преди новата 2008 г. навън е осем градуса, слънчево е, цветя са разцъфнали в саксиите по дворовете и градинките на Уинчестър - не голям, но приветлив, подреден град. Пътьом си мислех, че може би тук са произвеждани прословутите пушки от американските филми, у нас известни като винчестери (може би заради превода им от руски). Не, не са, америксански са си. Но Уинчестър е бил столица на Англия в десети и началото на единадесети век. Голям железопътен център е. И е строен край живописните брегове на река Итчен.

Вървяхме дълго из централната градска част, цялата пешеходна зона, радвахме се на добри архитектурни решения, на подреденост и чистота. Но основното време бяхме решили да отделим за разглеждане на Уинчестърската катедрала.

На път към нея получих стягове в сърдечната област, обади се толкова неприятната, особено когато си навън, тахикардия. Не исках да притеснявам децата, а и родителите на Хари, приседнах на една скамейка, взех изоптин и кордарон, сложих под езика валидол, изчаках докато се поукроти бързия ритъм и макар че стягът се запази, влязох в Катедралата.
Катедралите в Англия са сред забележителните архитектурни обекти. Те е трябвало да внушават (и внушават) величието на църквата. Уинчестърската катедрала също е величествена, изключителен художествен паметник, но в него човекът се чувства дребен, нищожен.

Особено впечатляват каменните арки, под които се върви, стъклописите по огромните прозорци, дърворезбата.
В Уинчестърската катедрала е погребана английската писателка Джейн Остин. Аз приседнах на дървените седалки, в близост до последният й пристан, и мълком се поклоних пред авторката на романите "Разум и чувства" (1795 г.), "Гордост и предразсъдъци" (1796 - 1797), "Абатството Нортангър"(1797 - 1798 г.), "Мансфийлд парк" (1811 - 1813 г.), "Ема" (1814 - 1815 г.), "Убеждение" (1815 - 1816 г.)

Джейн Остин е родена на 16 декември 1775 година. Тя е дъщеря на стипендианта на колежа Свети Йоан в Оксфорд Джордж Остин, който получил наследство в Стивънтън, графство Хемпшир, и на Касандра Ли, дъщеря на дворянин от стар, но обедняващ род. Имала шест братя и една сестра - най-близкия й човек. Живяла затворен живот в малките провинциални градчета Стивънтън, Бат, Саутхямптън, Чотен. Опушвала бутове, правела мед и бира, шиела дрехите на всички в семейството. Четяла много, както и всички в семейството. Обичали Шекспир, Гьоте, Лабрюйер, Ларошфуко, Мариво... Към Валтер Скот се отнасяла с особено уважение и любов. Той ще е от малцината, приживе оценили романите ("миниатюри върху слонова кост") и таланта й. В специална статия през 1816 г. Валтер Скот се възхищава от силата на нейното повествование, от "простия и в същото време комичен диалог, чрез който събеседниците изявяват своите характери като в истинска драма."
Последните дни от живота си прекарала в град Уинчестър... Тук и починала на 18 юли 1817 г.

Не посещавала и не поддържала кореспонденция с никой от големите умове на Европа. В Лондон е била рядко, в столицата не познавала никой извън родствениците.
Обичала театъра. Познавала творчеството на Шекспир. Била изключително чувствителна натура.
Много трудно понесла раздялата с родния Стивънтън. Когато шантажирали сестрата на майка й за извършена кражба, Джейн и сестра й Касандра решили да поделят с нея дните в затвора... Умряла от мъчителна смърт.
Белетристичният й талант не бил признат приживе. Първият биограф на Джейн Остин, племенникът Джеймс Едуард Остин - Ли в мемоарите си през 1870 г. пише, че и най-благосклонните й читатели-съвременници едва ли са я поставяли по-високо от който и да е от множеството модни тогава автори.
И тогава е имало "съветници". Съветвали я да не пише "така", страхували се от социалния смисъл на разобличенията й. Личният секретар на принц-регента Дж. Кларк се обръща към Джейн Остин със специално писмо, внушава й да се откаже от "пагубната страст" към сатирическо изображение. И предлага да пресъздаде образи на благочестив и изпълнен с братска любов свещеник... През март 1816 година Кларк изпраща друго писмо. В него й предлага да напише исторически роман прославящ дейността на Сакс - Кобургският дом!
Наш човек, значи!
Но Джейн Остин, както на първото писмо, така и на второто отговорила с присъщото й чувство за хумор: "Аз не се съмнявам в това, че историческия роман много повече ще способства за моето обогатяване и прослава от тези картини на семейния живот на село, с които се занимавам... Не си и представям, че сериозно мога да се захвана със сериозен роман.... И ако ми е писано нито един път да не облекча душата си със смях над себе си или над другите, аз съм уверена, че няма да успея да завърша и първата глава, преди да ме обесят".
Кой казва, че не били мъжествени жените!
Истинското признание идва едва в XX век.
Важно е да разберем: какво е преоценило времето?
Приживе само Вирджиния Вулф обръща внимание на "особената завършеност и съвършенство на нейното изкуство". Какво още: тънката и всепроникваща ирония, сложната "организация" на героите, умението на авторката да "влезе" в техния живот и да го пресъздаде за читателите (без никаква сантименталност, без мелодрама), "простия и в същото време комичен диалог, чрез който събеседниците изявяват своите характери" (Скот), безупречния й художествен вкус.

Аз стоях пред гроба на Джейн Остин, болен и тревожен, а мисълта ме връщаше към още един англичанин - Стърн, в чиято ирония "времето се отразило раздробено, лишено от движение". Писателят, който осмял стария английския роман, придал му нова форма, изпълнена с отстъпления. И сам отстъпил крачка назад, защото съвремието му не уважавало себе си, а той не вярвал и не искал да участва в революционна промяна.


* * *
В програмата на офицерският клуб в Оудиъм е обявена вечер на Робърт Бърнс. Робърт Бърнс е сред обичаните поети и у нас. Наскоро изд. "Захарий Стоянов" отново издаде стихотворенията на Бърнс, в превод на Владимир Свинтила. Сред младите е много популярно неговото стихотворение "В цъфналата ръж" и особено куплетите:

                                                Ако някой срещне някой
                                                в цъфналата ръж
                                                и целуне този някой
                                                някого веднъж,

                                                то нима ще знае всякой
                                                де, кога веднъж
                                                някого целувал някой
                                                в цъфналата ръж?

Усмихвам се и си припомням, че в ранната младост правех една, харесвана от младите "преигравка" по това стихотворение:

                                                Ако някой някоя целуне
                                                сам във цъфналата ръж,
                                                можем ли да му признаем,
                                                че е печен мъж?


У нас е обичана песента по стихотворението на Бърнс "Старата любов". Изпълнява я състав "Тоника".

                                                Кога и кой ще измени
                                                на старата любов?
                                                На миналите златни дни
                                                и старата любов?
                                                ......
                                                Налей и чашите не брой.
                                                До горе ги пълни.
                                                Да пием с тебе, друже мой
                                                за миналите дни.

                                                За старата любов -
                                                докрай!
                                                За миналите дни!
                                                Ти чаша нежност ми подай
                                                за миналите дни!


Сребрина е подготвила българското издание на Бърнс да го покаже на тържеството и съжалява, че то ще се проведе след като ние със Стоян си заминем за България.

 

IX.

Изгрява слънцето, пламва денят - дете с коси от злато. Златните коси се развяват първо по върхарите на дърветата, после слизат в двора на Сребрина и Хари, викат птиците - да ги погалят и да ги стоплят. И пред тая естествена красота на подадени ръце между слънце, птици, треви и дървета човек не може да не се поклони и свали шапка, защото в нея, в края на краищата, е смисълът на живота. И да прегърне и той някого, за да му даде топлина и надежда…
Сега ще се качим на колите и ще тръгнем за заводите на Макларън - Стоян е фен на отбора им от Формула 1. Пътуваме по магистралата за Лондон, след това отбиваме на дясно за Уокинг, градът на Макларън.
Не влизаме в центъра на Уокинг, пътят за заводите върви в покрайнините му, хубав горски парк има отляво на пътя. В дясната страна, в началото, са почти еднотипните английски къщи, най-характерното от които са комините - големи, различни, с опит да бъде постигнат художествен ефект, по нататък къщите стават по-красиви и по-богати, с по-широки и подредени дворове. Докато накрая стигаме до супер богатските къщи - вероятно на макларанистите - конструктори, инженери, пилоти...

Както вървим, Сребрина току казва:
- Ето тази къща харесвам! Вижте какъв подреден двор! Прекрасно е!
По нататък пак:
- Я каква чудесна къща! В такава бих живяла с радост.
На една от тези възхити Хари, който днес е с чудесно чувство за хумор, се усмихва и казва:
- Да, но това е "тъпата" Англия!...
( Сребрина, откакто са дошли тук, й е мъчно за България, но и за Холандия, всичко сравнява с Амърсфорд - къщи, градини, паркове, села, хора, особено чистотата и поддържането на цветните градини и зелените площи. И все казва - не мога да свикна с "тъпата" Англия!)

Входа за заводите Макларън е нещо очароващо красиво. Отделяме се от шосето в дясно, асфалтиран път води до паркинг, но се оказва че той е само за работещите в заводите. Огромни зелени площи, тревата е подстригана на два сантиметра, вишка за охраната. Щом стигнахме до паркинга от вишката слезе човек, заръкомаха и стана ясно, че не може да се гарират колите тук. Ние правим снимки и човекът от охраната отново заръкомаха и тръгна към нас - не било разрешено и да се снима. Но вече имаме снимки на този вход за "макларъните". Самите заводи явно са в ниското, от тук не се виждат. После от рекламно видео се запознахме с тях - красотата им, невероятния архитектурен вкус явно ще карат работещите да имат високи изисквания и към своя труд.

Тръгваме обратно за Одиъм. Минаваме Рединг, града и стадиона, където е играл българинът Борислав Михайлов. На обяд спряхме в ресторантче на левия бряг на Темза.

Кръчмата "Черния лебед" съществува от хиляда и шестстотин години. Когато я открили - била средище на две области. В едната област алкохол се употребявал в едни часове, в другата - в други. И кръчмата има два входа - така продавали по-дълго време алкохол. И печелели.

Сребрина не може да се нарадва на камината, на уредбата в малката кръчма, на погледа към Темза, на стотиците скъпи плавателни съдове - малки и големи.
Докато пием кафе с мляко ни разказват, че на това място се развиват събитията от романа "Трима души в една лодка" на Джером К. Джером.
Тази кръчма е посещавал роденият през май 1859 година в Уолсон, Централна Англия, и станал популярен с хумористичните си романи и разкази английски писател. Неговите книги "Празни мисли на един празен човек" и "Трима души в една лодка" са сред любимите и на българските читатели, с разбираемия и търсен от всички хора по света хумор. А в издаваното от Джером К. Джером списание "Тhe idler" (заедно с Робърт Бар и Джордж Браун Бърджин) са печатили своите литературни творби Марк Твен, Блет Харт, Идън Филипотс и др.

Гледах спокойните и светещи на слънцето води на Темза и все ми се струваше, че ще се чуе весел плясък на весла и пред нас ще застанат изпадалите в множество комични ситуации Джордж, Харис и Монтморенси, заедно със своето куче...
Не само тук, навсякъде по света хора тръгват с претоварена "лодка", смятайки, че с много вещи и прекомерно удобство ще завоюват щастието. Всъщност - сами създават угрозата на потъването.
Какво ни казва Джером К. Джером:
Нека лодката в живота да бъде лека и да носи само онова, което е нужно - уютен дом и прости удоволствия, двама - трима приятели, достойни за това име, едного, когото да обичате и който да ви обича, котка, куче, една-две лули, храна и облекло толкова, колкото са необходими, малко повече за пиене, защото жаждата е опасно нещо.
Ще видите, че лодката върви по-леко и не може лесно да се обърне, а обърне ли се, бедата няма да е голяма - добрата и здрава стока не се бои от вода. Ще имате време и за работа, и за размисъл - време да се опивате от слънцето на живота и да слушате музиката, която божественият вятър извлича от струните на човешките сърца край нас…
Очаквах от някой ъгъл на кръчмата да изгърми запазеният през времето глас на Джером К. Джером:
- Бедността не е порок. Ако беше порок, нямаше да се срамуваме от нея.
- Ръцете на добра жена, обвита около врата на мъжа, са спасителен пояс, който съдбата му е хвърлила от небето.
- Много обичам работата, с часове бих седял да наблюдавам хората, които работят.

Сигурно можем да научим още много неща от тукашните хора, но трябва да си тръгваме, защото, както е казал Дж. Джером: "От прекалено любопитство бил загубен раят".
***
Боже мили, вярвал ли съм преди малко повече от година и половина, когато за втори път претърпях операция от оня, Назадничавия, този път на ларингса, и когато след самонадеяна постъпка на опериралия ме професор бях на косъм от смъртта, вярвал ли съм, че в година и нещо време ще издам два броя на алманах "Околчица", ще посетя Амстердам и Амърсфорд в Холандия, ще издам първия том от моите "Ранни дългове", избраните съчинения на Живко Сотиров "Морякът, който не знаеше да плува", избрани стихотворения на Траян Първанов "Русата волница - душата ми", посмъртната книга със стихове на Цонка Илиева "Жива съм". И че ще имам възможност да бъда двадесет и три дни в Англия, да обиколя много градове и села, да успоредявам преживяно и прелъгвано от най-големия манипулатор - пропагандата, да се уверявам в известни и в прикривани истини, да откривам стари и нови лъжи.
И да се вслушам пак в "изповедният" Байрон:
                                                Лъжлива вече ми се струваш,
                                                презирам пъстрата ти врява,
                                                де сред Изкуственост царуваш
                                                и сред Чувствителност болнава,
                                                де сълзи глупави изпръскват
                                                нашарените ти олтари
                                                и истинската скръб отблъскват
                                                зарад измамите ти стари.

                                                                                                ( "Романтиката"
                                                                                                превод Цветан Стоянов)

Вървях из градовете и селата на Англия, из полетата и долините й, ала през цялото време мисълта сравняваше видяно и чуто с нещата и живота в моята родина, в България. И без да искам пренагаждах за нея стиховете на Шекспир:
                                                ... очите ми, във плен на мисълта,
                                                способностите свои са сменили
                                                ...........................................
                                                Защото всичко - мъртво или живо -
                                                те виждат само с твоите черти:
                                                море и връх, противно и красиво,
                                                орел и гълъб - всичко туй си ти!
                                                Тъй честна е към тебе мисълта ми,
                                                че кара моя поглед да ме мами.

 

X.

Приятелят на Стоян от Математическата гимназия във Враца Иван Търнавски работи в застрахователна компания в Лондон. Тази вечер го чакаме на ж.п. гарата в Хуук, ще прекараме няколко часа заедно в Оудиъм и в 23.30 ч. от тук ще тръгне пак за Лондон.
Иван е лъчезарен млад мъж, с хубава усмивка. Качва се в колата, ръкуваме се, после се обръща към Стоян:
- Свикваш ли с движението в ляво?
Ванчо Търнавски, Калата и Стоян са от някогашния отбор, който защитаваше честта на врачанската математическа гимназия на олимпиадите. Великолепен компютърен специалист, той до преди половин година беше в САЩ, работник на същата компания. В Лондон живее със съпругата си, българка, редовна студентка. Много съм се радвал на приятелството им. Вечер Стоян от Враца, Ванчо, още един техен приятел в Ню Йорк, и Калата от София се свързваха по интернет, играеха бридж и си обменяха информация.
Сега те се радват на срещата си, питат се за най-обикновени неща, а мен ме измъчва трудната мисъл: Защо допуснахме хиляди, стотици хиляди от най-подготвените синове и дъщери на България, в най-хубавата си възраст, да търсят щастието далеч от дома?

***
Късно вечерта Стоян прави свое предположение -"откритие" за кривите клони на дърветата.
Лятното слънце в Англия е високо, зимното много ниско. Дърветата протягат клони нагоре в пролетта и лятото, после, в есента и зимата - надолу, търсят слънцето. И в това "търсене" се изкривяват.

И може да е прав, защото не е един вид дърво с криви клони, а бряст, клен, брези, липи... То и човеци сме виждали изкривени от същото търсене.
Дърветата на Англия - с кривите клони, които правят хубави корони, зелените поля, тревата в декември, непочистените гори от падналите дървета, кръчмите с почти еднотипните надписи, дървените огради на домове и магистрали, едрите породи овце, плевенските коне в област Хемпшир, всеки с топло покривало, многото и едри гривеци, особената любов към морето и океаните, към моряшката професия, към небето и самолетите, уискито и хубавата бира, която се "лее" навсякъде - ето част от нещата, които правят впечатление от пръв поглед. Но ние търсехме да видим и скритите неща, да надникнем в стремленията и прозренията на англичаните...

***
Двадесет и три дни пътувахме из английската земя добронамерено и с широко отворени очи.
Любопитството, което минава за първи път, ръкопляска на забелязаната красота, плаче при тъгата и се муси на неискреността.
Остроумието минава за пореден път и може да се надсмее на скудоумието, бездарието и догматизма, да хвърли нафта на факлата, която трябва да освети пътя.
Какво знае Англия за нас?
В юни 1876 г. списание "Икономист" тръби: "Свидетели сме на нечуван гняв, без паралел в историята на Англия." Какво предизвика този "нечуван гняв"? Кръвта на убитите българи в дните на Априлското въстание. Тогава излиза и книгата на Шенът "Гладстон и българската агитация - 1876". Много популярен става така нареченият "български въпрос". Същата година, през септември, се учредяват десетки комитети, асоциации, фондове в подкрепа на въстаналите българи. В ноември се образува национален комитет, наречен Български фонд, който си поставя за задача подпомагането на българите. В декември работниците от Профсъюза на транспорта образуват Комитет по неутралитета. На 10 декември Комитетът се обръща към лордмера на Лондон с настояването: "Англия да поддържа географската идея за България..." Гладстон, който тогава има репутация на морален законодател, въвежда българския въпрос в изострените партийни страсти, използва го за да изведе от идейната безизходица Либералната партия, за съживяване на либералните идеи. Неговият първи памфлет, както и речта му в Блекхийт искат оттегляне на османската администрация от България, сигурността на населението да се гарантира от великите сили. "Спейктър" пише: "Вярваме, че Гладстон... ще допринесе за действия, които отговарят на мнението на англичаните..."
На 8 декември се провежда Националната конференция по Източния въпрос. Предхожда я пробългарска агитация, която разделя политически и държавни дейци. Тръгва слух, че кралицата ще абдикира. На конференцията присъстват изтъкнати дейци като Уйлям Морис - поет и художник, Дж. Ръскин - критик, А. Тролоп - писател, Х. Спенсър - философ... Сред ораторите са личности като Гладстон, Фоусет, Фриймън, Тревелян, Бъкстон, Брайс... Хенри Ричард, член на парламента, извиква: "Англия трябва да поправи своята грешка към славяните". Дентън иска Англия "да откликне на виковете за помощ от България." Хенри Баркли прогнозира: "Ако турците се махнат от България, българите скоро ще я превърнат в една от най-хубавите и най-плодородни провинции в Източна Европа". Холмз допълва: "... Не бива да забравяме, че от горепосочените страни (Гърция, Сърбия, Румъния, бел. М.Б.) България може да стане за кратко време най-напреднала страна, през чиято територия ще преминат най-важните търговски комуникации от Изток към Запад, които могат да изместят Дунав и Черно море."
И докато английската общественост се изказва в защита на българите, правителството е на противоположна позиция. То приема "с най-дълбоко съжаление" вестта за обявената от Русия война на Турция. В писмо до Лейърд, Дизраели поучава какво трябва да се направи, за да "накараме да млъкнат и нашите кресльовци и да забравят много скоро неотдавнашните турски жестокости на Балкана". Английският посланик в Цариград получава разпореждане да се работи така, че "руската армия да заеме колкото се може по-малко територия, населена с българските поданици на Султана." По време на войната английски военни вземат участие в бойните действия срещу руската армия (Арнълд Кембъл, Робърт Уйлямс, ген. Валънтайн Бейкър и др.)
Английското правителство полага "усилия" на Берлинския конгрес да бъде стеснена Санстефанска България. То е категорично против образуването на голяма българска държава.
Много малко, недопустимо малко са знаели английските политици за народа ни. Но драматичните събития от 1976 - 77 - 78 година, разрастването на "българския въпрос" създават възможност английската общественост да се запознае с историята на Балканския полуостров, пораждат интерес у британците към българите, към особеностите на българския национален характер, към приноса на България за културното развитие на Европа.

Какво още знаят на Острова?
На английски са превеждани българските автори Иван Вазов, Христо Ботев, Димитър Димов, Ст. Л. Костов, Емилиян Станев, Йордан Радичков, Константин Павлов, Виктор Пасков... Известен в интелектуалните среди е Петър Увалиев, сред политици и МИ-5 - Георги Марков (поставяна е пиесата му “Да се провреш под дъгата”). В театър “Бърнард Шоу” е играна пиесата на Йордан Радичков "Януари". Преведени са пиеси на Константин Илиев, Христо Бойчев... Много популярен е футболистът на "Тотнъм", българинът Димитър Бербатов...
***
Обикновено пътешествениците хвалят или отричат видяното, без да са положили необходимите усилия да го разберат. Или нямат куража да назоват нещата с истинските им имена. Тук, в страната на Шекспир, като имах достатъчно поводи да се преклоня пред безмерния талант на най-добрите чада на Англия, не можех да не "видя" и другия й "талант" през вековете - да богатее с труда си, но и с труда на други народи, да ползва своите, но и чуждите богатства (злато, скъпоценни камъни, полезни изкопаеми, нефт, дървесина, произведения на изкуството), да защитава свободата си, но и да отнема свобода. Да има винаги два аршина и да прилага само онзи, който е от полза за Англия, независимо дали вреди на други народи.
Трябва да се признае на англичаните умението да "кътат" придобитото, да имат резерв, подкрепа за бъдещите поколения. Вярно е, че от много потоци е текло към Острова, но е вярно също, че островитяните не са го изхарчили набързо. И в семействата възпитават в спестовност.
***
Бог знае защо именно тук, в сърцето на Англия, до паметника на Чърчил, човекът, който не е обичал народа и страната ми, се сетих за думите на Толстой, записани в дневника му през 1857 година край Женевското езеро: "Западната цивилизация не може просто да бъде възприета... Миналото също не може да бъде просто изоставено".

***

Ние си тръгваме от Оудиъм, но оставяме тук частица от сърцето си.
Най-чувствителната и най-любвеобилната.
От Лондонското Хитроу потегляме за България.

Сега, на връщане, видимостта е несравнимо по-добра. Слънчево е, бистро е. И ние можехме да гледаме "от високо" градове и села, Ламанша, двете точки - Кале във Франция, от където Сребрина и Хари тръгват с ферибота за Доувър в Англия, милата на сърцето ми Франция, да се любуваме на великолепието на зимните Алпи, на красивото Дунавско поречие, на страховитите, но и чудесни Балкани...
София се чуди дали да ни приеме - въртят ни над столицата цели двадесет и пет минути. Пилотът съобщава, че правят всичко възможно да получим разрешение за кацане, но е мъгла, видимостта е слаба. Една девойка пред нас обяснява, че снощи говорела с родителите си и те казали, че София отклонявала полетите за Солун.
Какво пък? Толкова са много българските места по земята.
(Като се прибрах у нас прочетох, че една трета от британците смятат, че Уйлям Шекспир е бил крал на Англия, а не драматург. Срамно в това допитване е и непознаването на Оскар Уайлд. Но какво да се прави - времена, хора, нрави...)
Аз бях щастлив да стъпя на земята и да бъда в родните места на ония великани в изкуството, които ни дават опора да вървим в трудния ден и да придвижваме живота напред.


РОДНАТА КЪЩА НА ДИКЕНС

"Животът ни се дава при изричното условие,
че ще го браним до последната минута."
Ч. Дикенс

Ние вървим към Портсмут в ранната и ведра юнска утрин на 2009 година и главната ни цел е да посетим къщата на големия английски писател Чарлз Дикенс. Близо двестахилядния град е в Южна Англия, в графство Хампшър. В миналото военно пристанище с особена важност на брега на протока Ла Манш, днес Портсмут е една от летните перли на Англия, оживен студентски и туристически център, посещаван от хиляди туристи от страната и света.


Англичаните обичат да казват, че Дикенс е не само дете на XIX век, не само най-великата личност на епохата, най-обичаният писател от читателите в целия свят, но и изявен критик на английския социален и политически живот, защитник на бедните и отрудените.
За колко други писатели е могло да се изрекат думите, които звучали от олтара на Уестминстърското абатство: "Наставник, изпратен от Бога"!
Създадената от Дикенс "морална вселена" е опора на човешката вяра, че добротата, доброто дело винаги ще са толерирани от хората и от Бога, че лошотията и лошите дела рано или късно, но винаги ще получават своето справедливо и тежко наказание.
Сънародникът му Джон Голзуърди пише в 1924 г.: "За мен Дикенс е безпорно най-великия романист на Англия и най-великия в историята на романа пример за тържеството на истинския, буйния талант." Преди това, 1904 г., от Русия идва оценката на Лев Толстой: "Мисля, че Чарлз Дикенс е най-крупния писател-реалист на XIX столетие и че неговите книги, проникнати от истински християнски дух, са принесли и ще продължават да принасят твърде много добро на човечеството."
Достатъчно е да се споменат произведенията "Клубът Пикуик", "Оливър Туист", "Коледна песен", "Дейвид Копърфийлд", "Истории от двата града", "Големите надежди" и запалените читатели, в който и край на света да са, веднага ще ви заговорят с преклонение за големия английски писател. А повече от век и половина ни делят от създаването на посочените произведения.

Къщата на Дикенс е в централната част на града, в не много уреден квартал. Тухлена, червена, с бели врати и прозорци. В приземния етаж, където се купува входния билет, са изложени произведенията на Чарз Дикенс. Седемте луксозни тома се продават по два паунда, при цена седем паунда на книжния пазар, подредени са и другите произведения от и за автора, картини, снимки, най-различни сувенири - пера, тефтери и чаши с образа на писателя, тетрадки…
Тук, на едни интересни дървени предмети, прилични на хилките за тенис на маса, но малко по-големи, са изписани на английски, немски, руски, испански, арабски най-важните неща, които може посетителят да види и на които да обърне внимание в кухнята, столовата, спалнята, работния кабинет… Посетителят носи със себе си тези информационни "хилки" и не му е нужен водач.

Дървено стълбище води от приемната стая към първия и втория етаж. На първия етаж е най-интересно - тук е спалнята, леглото с пъстрите завеси, в което се е родил Чарлз, детското дървено легло - кошче. В стаята има още камина, скрин от червено дърво, шкаф за дрехи, масичка с огледало. В дъното - писалище.

Гостната се намира в предната част на дома и от 1812 година винаги приемали гостите в нея… Мебелите - в буржоазен стил, типичен за началото на XIX век, когато тук са живели майката и бащата - Елизабет и Джон Дикенс. Е, не са тогавашните, автентичните, а съвременна репродукция, съответстваща на някогашните. Завесите и ковьорите също са копия на някогашните. Диванът е изработен през 1800 година, към него има маса за угощение. Над камината пък - изящно дървено украшение в класически стил, с огледало. Фруктиерата е изработена в 1810 година. Чайният сервиз, от английски порцелан, е дело на майсторите в гр. Каули от 1780 година. А по стените на гостната - евтини илюстрации на традиционни улични сцени в дървени рамки.

Особено внимание заслужава"торшера" - лампа до камината, изработена от червено дърво, украсено с резба, а лампата в него - керосинова. И - "каминения екран"- панелите от тъкани пред камината, които пазели лицата на дамите от дима и от огъня, да не почервеят. Зачервеното лице се смятало за "вулгарно".
Кабинетът е целият в червено - стените, канапето, високият дървен часовник. Тук е бюрото с мастилницата и перото, удобен стол с плетена обложка, кръглата маса, на която е поставена изящна висока фруктиера, с гравирани мъж и жена, плодове, цветя.
На втория етаж е устроен музеен кът, с наличните вещи, снимки, документи. В първата стая, над камината на която има чудесен живописен портрет на Дикенс, са изложени снимки - негови и на родителите му, илюстрации от видни художници за книгите на писателя, тефтер със сметките (и недоборите) на семейството, кована медна халба с похлупак, копито от елен, копчета от жилетка, с монограм, правени от "майката на перлите" - седефа, кутия за емфие (тютюн на прах, който се смъркал по-често, отколкото се пушело с лула), очила и пръстен на мисис Мери Ан Купър, чек, подписан от Чарз Дикенс и изтеглен от Коутс банк - за бежанци (тук разказват, че въпросните хора оцелели, защото запазвали чека с подписа на любимия писател, вместо веднага да го осребрят и профукат), кресло, което се издължава и се използва и за единично легло…

За тези ли стаички става въпрос в "Дейвид Копърфийлд", където написаното звучи почти автобиографично: "…Баща ми беше оставил малка сбирка от книги в една стаичка на горния етаж, до която имах достъп (тъй като беше в съседство с моята) и в която никой друг от домашните не влизаше. От тази благословена малка стая излизаха в пищна редица Родерик Рандъм, Перигрин Пикъл, Хъмфри Клинкър, Том Джоунс, Уейкфилдският викарий, Дон Кихот, Жил Блас и Робинзон Крузо и ми правеха компания. Те събуждаха въображението ми и надеждата за съществуването на нещо отвъд онова място и време - те, както и Приказките за хиляда и една нощ и разказите за духовете - и не ми причиняваха никаква вреда, защото, каквото и зло да имаше в някои от тях, на мен то не можеше да повлияе, понеже не го познавах. И сега се чудя как съм намирал време за всички тези книги сред зубренето и заниманията си с по-сериозни предмети… В продължение на цяла седмица се поставях на мястото на Том Джоунс (един детински и безвреден Том Джоунс). Цял месец играх ролята на Родерик Рандъм, така както я разбирах. Имах голяма слабост към няколко тома разкази за пътешествия, чиито заглавия съм забравил…"
На втория етаж могат да се видят още снимки, използвани като визитни картички на писателя, кичур от косата на Чарлз Дикенс, смъртният акт. Не по-малък интерес предизвиква и изложеният текст, носещ особен надслов "Последното място за "почивка" на любовите му". Става дума за гробището Хайланд Роуд в Саутсий, което отстои на три мили от родната къща-музей, и в което са погребани двете жени, които обичал: Мария Уинтер, по баща Бийднел, първата му любов, и Елън Уортън Робинсън, по баща Тернан, любовницата на тринадесетте последни години от живота му. Началото и края. Първата и последната любов.
Вътрешният двор е малък, циментиран, край зидовете му са посадени цветя и храсти.

      
      
      
   

От тук, от тази къща, се вижда морето, корабите, пътя към търговския квартал на Портсмут.
Морето, лодките, корабите, мечтата и любопитството са основната храна за писателя. Аз стоя в тази къща и се мъча да си представя какво е изживял в бедното си детство, какво е искал от живота и какво е казал на читателите си великия англичанин. Какъв е пътят от сравнително бедната къща до богатия вътрешен живот и забележителното литературно творчество!

Чарлс Дикенс (Чарлз Джон Хъфман Дикенс) е роден на 7 февруари 1812 година на "Майл енд теръс" 387 в градчето Ландпорт край Портсмут, на брега на Ламанша.
Джон Дикенс, бащата, е дребен чиновник в местното ковчежничество на кралската флота в Порт- смут. Тук се среща и се жени за Елизабет.
Чарлз е второто от осемте деца на Джон и Елизабет.
Писарят към флота не може да върже двата края, фамилията е многолюдна, парите не достигат и …през 1824 г. попада в затвора. За дългове. Още дете, Чарлз е принуден да работи във фабриката за бои на Уорън. Това ранно сътресение оставя незаличима следа в чувствителната детска душа и ще даде по-нататък главното направление на творчеството на писателя Чарлз Дикенс. Освободеният, след време, от затвора Джон Дикенс решава, че синът трябва да учи и в годините 1824 - 1827 Чарлз посещава училище в столицата Лондон.
Едва петнадесетгодишен започва работа в адвокатска кантора.
През 1829 година е журналист на свободна практика, а три години по-късно вече е репортер към парламента.
През 1830 година, две години преди да стане парламентарен репортер, Чарлз Дикенс среща Мария Бийднел, дъщеря на банкер, в която се влюбва, но вестникарят не е търсената партия за банкерската щерка - връзката е разтрогната.
През 1932 година публикува първият си разказ. Баща му отново е в затвора за дългове. Чарлз се притича на помощ и оттук нататък ще е непрестанна семейната му финансова болка…
Важна е годината 1835-та. В нея Дикенс се влюбва и сгодява с Катерин Хогарт, нает е да пише текстове към хумористичните илюстрации на известния по онова време художник Робърт Саймур.
Саймур се самоубива и Дикенс решава да оформи замислените текстове като роман - "Клубът Пикуик". Печата го на части, ежемесечно. Романът има успех и прави популярен своя създател.

***
Няма как да се разкаже възторга и ентусиазма на читателите, които очаквали с небивал интерес и посрещали с възторг всяка синя книжка, излизаща веднъж месечно - част от роман на писателя. Нетърпеливи били тези читатели, не искали да изчакат пощенския раздавач, а изминавали по две мили за да си вземат по-рано книжката, започвали да я четат веднага щом се кротвала в ръцете им. Обичан бил писателят във всеки град, във всяко село на Англия, обичан бил от целия англоезичен свят, и не само от англоезичния… И бил обичан така до край. Деветнадесети век не знае друга толкова сърдечна близост между писател и неговата нация. Защо това е така? Защото Дикенс е оня голям писател на века, чието творчество съвпада с духовните потребности на хората, с потребностите на времето, защото в книгите му живее хуморът на английския народ, моралът на този народ, стремленията и съпротивите му, традициите му. Ония традиции, които подкупват с топлината на родното огнище и на родните нрави, които са защитна стена срещу житейските бури и мамят с еснафското доволство, но които едновременно те отделят от д р у г и я свят, пречка са пред свободните духове, които смятат за своя родина целия свят, за които просторът е необятен и никой не бива да му поставя граници…

***
Не само нещастията, и радостта не идва сама. Тутакси след успеха на романа, или едновременно с него, Чарлз и Катрин вдигат сватба на 2 април 1836 година. По същото време Дикенс изкачва и друго стъпало, става редактор и се запознава с човека, който ще бъде не само най-добрият му приятел в живота, но ще е и първият биограф на талантливия британец - Джон Форстър.

***
Сам изпитал болката от бедността, мизерията, несигурността, Чарз Дикенс обръща особено внимание в творчеството си на онеправданите, на отритнатите, на изхвърлените през борда на живота… Той е големия социален писател на деветнадесети век, той е душеприказчик на изпадналите в беда.
В "Смъртта на пияницата" пише:
"Имаме смелостта да твърдим, че едва ли има човек, който да минава всеки ден по някоя от оживените улици на Лондон и да не е забелязал сред хората, които, както се казва, "познава по физиономия", поне едно бедно и окаяно същество; той не може да не си припомни, че в началото същото това същество е имало по-различен вид, а впоследствие бавно и едва забележимо е западало все повече и повече, докато накрая със своята нищета и разпокъсаност е започнало да предизвиква болка и състрадание у всеки, който го срещне…
Нима всеки от нашите читатели не може да посочи сред своите познати поне един пропаднал и опозорен мъж, обикалящ града гладен и нещастен, от когото всички се отвръщат с презрение и който един бог знае как не е умрял от глад? Уви! Тези случаи са толкова често явление…"

През април 1839 година Дикенс завършва романа "Оливър Туист". Може би заради журналистическата работа, а може би заради бедния живот, в романите му се пресъздават образи на реално съществуващи хора, а в "Дейвид Копърфийлд" може да бъде "видян" образа на бащата на Чарлз, притиснат от тежестта на живота, от нерешимите финансови проблеми. В "Дейвид Копърфийлд" пресъздава и образа на Мария, първата любов. Мария, която обичал, и която видял ужасно надебеляла след дългата раздяла, или както се изразява авторът - "цветето, което той е оставил лилия, станало божур"...
Има един свят, в който авторът намира радост и упование да върви през заплетените лабиринти на английския живот и да не се обърка в тях, да проучва човешките характери и промисли във всеки, макар и омърсен ъгъл на обществото и да излиза чист от там, да не го поблазни ситостта и блясъка, но и посредствеността на ситите, да не стане техен адвокат, а и на още по-богатите. Да си остане писател на народа. Английски и световен писател.
Кой е този свят? Стефан Цвайг, в есето "Дикенс" го определя по прекрасен начин: "Този блажен, свободен свят, над който не тегне английската мъгла, е страната на детството. Английското лицемерие окастря човешката чувственост и изцяло подчинява възрастния човек под своята власт; на децата обаче е позволено да изживяват райски безгрижно своите чувства, те още не са англичани, а само малки светли човешки цветове, техният пъстър свят още не е помрачен от мъглата на английското лицемерие… Годините на детството в неговите романи са неподражаемо прекрасни; струва ми се, че никога няма да се забравят в световната литература тези образи, тези и весели, и сериозни епизоди от зората на живота…
… Четейки негов роман, винаги изпитвам тъга и боязън, когато децата порастват, защото знам: с това ще се изгуби най-сладкото, невъзвратимото, поезията скоро ще се смеси с условностите, чистата правда - с английското притворство. И той сам като че ли споделя това чувство дълбоко в душата си, защото с голяма неохота пуска своите любимци в живота. Не ги съпровожда никога до зрялата им възраст, когато те ще затънат в баналното и ще станат бакалите и каруцарите на живота; сбогува се с тях, след като ги е извел през всички опасности до свещените двери на брака, до огледално спокойния залив на удобното съществуване..."
"…Може да е само въображение - казва героят в "Дейвид Копърфийлд" ,- макар да смятам, че спомените на повечето от нас проникват по-далеч, отколкото си мислим; също както и считам, че наблюдателността на твърде малките деца се отличава с голяма точност и яснота. Дори бих казал, че повечето възрастни, забележителни в това отношение, по-скоро са развили тази си способност, отколкото да са я придобили впоследствие; а съм и забелязал, че у такива хора има известна свежест, благост и способност да се радват, които също така им са наследство от детството."

***
Дикенс посещава през 1842 година САЩ и Канада. Той се държи остро критично не само към издателите, но и към практическите навици и нравствеността на американците. Никъде по света не обичат тези, които критикуват страната им и хората й. Американците не правят изключение. Но независимо от това американските издатели пускат на пазара "Коледна песен", първата от коледните книги, която Дикенс завършва в 1844 година.
В същата 1844 посещава Италия. Връща се в Лондон, за да открие аматьорската си театрална кампания. Публикува и третата си коледна книга.
През 1847 посещава Швейцария, Франция.
"…Озовах се в Швейцария…
Полите на планината, бяха сочно зелени, а високо се простираха гори от тъмнозелени ели, които се врязваха като клинове в снежните преспи и страшните лавини. Над тях се издигаха вериги назъбени върхове, сиви скали, бляскав сняг и равни пасища и всичко това се сливаше постепенно с ослепително белия сняг. Разпръснати тук-там из планинския склон, подобни на точици, се виждаха самотни дървени къщички, така смалени от издигащите се наоколо върхове, че изглеждаха по-дребни от играчки… В тихия въздух се носеше звукът на далечно пеене - бяха овчарски гласове. И изведнъж със своето безметежно спокойствие великата природа ми заговори, смекчи сърцето ми и сложил морната си глава на тревата заплаках, както не бях плакал от смъртта на Дора!"

Ако Шекспир е храбростта на Англия на кралица Елизабет, Дикенс е предпазливостта на Англия на кралица Виктория. Благочестив и плах, Дикенс гледа с искрено любопитство на света: всичко от английския народен живот предизвиква учудването и преклонението му, възхищението му. Той е доволен от малкото в живота, радва се на дребните му радости. Неговите герои - също. Достатъчно е да имат заплата, любима съпруга, която да им роди повече деца, добри и верни приятели, които да посрещат край трапезата, къща с градинка и изглед към зеленото поле. Повече от скромни са тези Дикенсови герои, които се борят и им стига късче човешко щастие. Създателят им пише разкази и романи, но е поет по душа.

***
В Швейцария работи над "Домби и син", "Битката за живот" и частична автобиография. Висарион Белински пише в същата година: "Домби и син"?... Такова богатство на фантазията за изобретяване на рязко, дълбоко, вярно нарисувани типове аз и не подозирах не само у Дикенс, но и въобще в човешката природа".
От 1849 до 1850 г. завършва "Дейвид Копърфийлд" - романът, който бележи един от творческите върхове на писателя.
През октомври 1855 г. със семейството си посещава Париж. Тук започва "Малката Дорит". Завършва романа в юни 1857 г. Тази година е от особена важност за Дикенс, в нея е гостуването на Ханс Кристиан Андерсен, един от най-големите майстори на приказката, от когото англичанинът се възхищавал.
***
През 1857 година Чарлз Дикенс, който има със жена си Катрин девет деца, среща осемнадесетгодишната начеваща и не особено талантлива актриса Елън Търнън, галено наричана Нели. И се влюбва в нея, като връзката продължава цели тринадесет години - до смъртта му. Тайната връзка между Дикенс и Нели изисква саможертва от страна и на двамата. Тя се отказва от кариерата и независимостта си. Той наема къщи под фиктивно име в Англия и във Франция. Според някои изследователи връзката е повлияла и творчеството, и здравето на писателя.
Дикенс продължава да режисира и играе в аматьорски театри. И тази му дейност е равно любима с писателската, отдава й много сили и любов. В нея е и любимата Елън.

***
Като пише "Повест за два града"(1859 г.) в изпълнения с противоречиви и драматични изживявания момент от живота си, Дикенс изучава най-широк кръг литературни и исторически факти за Франция и Френската революция. Помагат му и личните впечатления от тази страна, както и нейните мислители и творци - Луи Блан, Виктор Юго, Емил дьо Жирарден, историка Жул Мишле. Дикенс писал на шотландеца Томас Карлайл да му изпрати съчиненията, които е ползвал при написването на "Френската революция. История". И какво - Карлайл му проводил две каруци с книги. Може да е анекдот, но и анекдотът е роден от прецизността на историческите факти в романа.
Дикенс точно фиксира историческото време: на английския престол е крал Джордж III и жена му Шарлота ("Крал с голяма челюст и кралица с обикновено лице"), на френски престол е крал Луи (Людовик) ХIV и жена му Мария - Антоанета ("Крал с голяма челюст и кралица с хубаво лице"). Дърварят (Съдбата) в това време подготвя "материала" за събитията, които ще извикат на живот Гилотината (за ужас създадена от човек, клел се да спасява, а не да отнема човешки живот, лекарят Жозеф Игнас Гилотен) и нейният Стопанин (смъртта).

В глава I "Периодът" към "Повест за два града", авторът пише: "В Англия редът и закрилата на закона бяха толкова незначителни, че едва ли можеха да предизвикат национална гордост. По улиците на самата столица всяка нощ ставаха дръзки въоръжени грабежи и обири; … този достолепен властник, кметът на Лондон, веднъж в Търнъм Грийн бе принуден от един разбойник да застане, без да мърда, и да му предаде скъпоценностите, които имаше у себе си, и тази знаменита личност бе ограбена пред очите на цялата си свита; …крадци отрязваха диамантени кръстове от шиите на благородници в дворцови приемни салони… Всичко това непрестанно създаваше на палача работа,… и той непрестанно изпълняваше службата си: сковаваше дълги редици от различни престъпници, бесеше в събота заловения във вторник крадец, жигосваше дузини ръце в Нюгейт, изгаряше брошури пред входа на Уестминстър Хол, днес отнемаше живота на свиреп убиец, а утре - на окаян джебчия, откраднал шест пенса от някое селянче. Всички тези неща и хиляди като тях се случиха малко преди и през самата добра и стара хиляда седемстотин и седемдесет и пета година. Сред тях Дърварят и Стопанинът работеха незабелязани, а другите двама с големите челюсти и другите две с грозното и хубавото лице се движеха с доста шум и изпълняваха божествените си права с височайш произвол."
Книгата се пише уж като автобиографична, а е най-правдоподобна картина на своето време. Главната заслуга за необикновения й успех, а и на драматизацията (която не слиза от театралните сцени до края на века) е чудесно изграденият образ на Сидни Картън.
Дикенс е убеден, че неправдата винаги ражда желание за разплата и в този смисъл революцията е била неизбежна. Но е против терора, отрича го. Той носи убедеността, че справедливото общество ще се постигне чрез революция на духа на отделния човек. Духовното възвисяване за него е всичко.

***
През 1864 година, с доста разклатено здраве, започва работа над "Нашият общ приятел". Книгата излиза през 1965 година.
"Часовникът тиктака над камината, барометърът виси на стената в преддверието. Нито часовникът, нито барометърът са точни, обаче предано вярваме и на двата."
През 1869 година получава удар. И продължава да работи.
А литературният свят отдавна го е приел в семейството си, поставил го е на почетно място. И ето как го съизмерва. Като пише за Текери в 1857 година, Николай Чернишевски заявява: "Днес между европейските писатели никой, освен Дикенс, няма такъв силен талант като Текери." Лев Толстой (1890 г.): "Дикенс е на най-горното стъпало, стъпало по-надолу е Текери, а още по-надолу - Тролъп." Джон Голзуърди (1924 г.): "Тургенев… се доближава до Дикенс по три общи и най-важни признака: дълбоко разбиране на човешката природа, дълбок интерес към живота и дълбока ненавист към жестокостта и фалша". В 1928 г. казва още: "По увлекателност на повествованието Дюма е равен на Дикенс и повече няма какво да се каже." Максим Горки (1919 г.): "Впрочем той (Ч. Дикенс, б. а.) е умеел да построи роман както никой друг и, разбира се, по-добре от Балзак". Ги дьо Мопасан (1880): " Гогол, романист от семейството на Балзак и Дикенс…" Александър Куприн (1910): "Твен, този истински потомък на английската раса, имаше в себе си много нещо от Дикенс, така както Дикенс от Шекспир и Стерн. Вярно, съзнателно и старателно наблюдаване на живота, мъжествено сърце, спокойна любов към Родината - и наред с нея широка всечовечност, свободно разбиране на прелестите на шегата, понякога простонародна грубоватост, чисто мъжка покровителствена нежност към децата и жените, леко преувеличаване по отношение на лиричното и трогателното и особено много по отношение на смешното и порочното, а дълбоко в душата - непресъхваща любов към човека."

Дикенс не успява да завърши "Тайната на Едуин Друд". На 8 юни 1870 година получава втори удар, на 9-ти умира. Погребан е на 14 юни в Уестминстърското Абатство. Напуска божия свят един забележителен писател, с невероятна енергия и огромен талант, оставил на хората от нашата планета класически, вечни творби.
Мария, първата любов на Чарлз, живее седемнадесет години след него.
Елън се жени за Джордж Уортън Робинсон през 1876 година. Живее четиридесет и четири години след Дикенс. Почива в 1914 година.


Особено е чувството, когато вървиш по стълбището, по което е стъпвал, докосваш детското му легло, гледаш през прозорците, от които е хвърлял поглед към двора, към слънцето и морската синева. Тук се е родило ранното желание да пресътвори света около себе си, необикновеното любопитство към човек и природа, жаждата към истината и смисъла на човешкото съществуване.
Писал е: "…Нека застана отстрани и видя как сенките от миналото минават край мен в мъглява процесия, придружаващи собствената ми сянка."
Сега аз съм застанал отстрани, но Дикенс не е сянка от миналото, а реален участник и в днешното формиране на човека, любимец на милиони читатели от цял свят.
Писал е, в 1864 година: "Ще Ви кажа откровено, според мен най-добрия паметник на Шекспир е в неговото творчество и да му се издига паметник сред другите лондонски статуи, би било доста малка дан за неговата памет и неговия гений…"
Същото може да се каже и за него - големия английски и световен писател Чарз Дикенс.

 

КОРАБ-МУЗЕЙ "ВИКТОРИ"

Излизаме от къщата на Дикенс и се отправяме към военно-морските музеи, и конкретно - към кораба-музей "Виктори".
Гледката и отдалеч е невероятна - "Виктори" не само показва някогашното морско величие на Англия, не само е нещо впечатляващо с красивия си външен вид, той е бил страшилище в моретата и океаните, мощно, величествено сред- ство за водене на битки, за печелене на битки.
Този вид кораби, линейните, са господствали над океаните близо двеста години. Преди тях корабите обикновено "пренасяли" войници. Оръдията са нещо ново и това "ново" се свързва с линейните кораби.
Те биват три вида:
- линейните кораби трети клас имали от 64 до 80 оръдия и към 750 моряци;
- линейните кораби втори клас били дълги около 62 метра и имали 98 оръдия;
- линейните кораби първи клас са могъщи, като "Виктори" и имали над 100 оръдия.
Естествено в моретата и океаните най-многобройни били корабите от трети клас - през 1805 година от общо 175 линейни кораби 147 били от този тип. Всички те водели бой в една линия, насочени напред, откъдето идва и именуването - линейни.
Най-големият от линейните кораби бил "Господарят на моретата", проектиран от Виниъс Пат по настояване на крал Чарлс. Пуснат е на вода в 1637 година. Имал дължина 72 метра, 104 бронзови оръдия и тежал над 1500 тона. Струвал колкото два от най-скъпите дотогава кораби в Англия. Той е прототипът на големите линейни кораби, предшественикът на "Виктори".
Огромният линеен кораб "Виктори" е създаден с умението и знанията, събирани в продължение на 600 години. Сър Р. Нокс-Джаксън казва: "Нямало нищо, построено от човека, което да е по-голямо, с изключение на пирамидите, толкова съвършено във всяко отношение за целите си, и докато не били въведени новите материали и новите методи на задвижване, просто нищо не можело да го победи." "Виктори" е синтез на културата на една цивилизация на дървото, която морските офицери наричали "дървения свят".
Корабът е пуснат на вода на 7 май 1765 година в Чатъм, Англия. Запомнен е като флагманът на адмирал Нелсън. Има ширина 15.8 метра, водоизместимост 3500 тона и дължина от носа до кърмата - 70 метра. Шестдесет акра от първокачествени дъбове били необходими за да се изработи 60 сантиметра дебелите шпангоути и двойната обвивка. Рулът пък е изработен от 1.8 метра широк и 12 метра висок дъб. Гротмачтата е на 60 метра над водната линия, текелажът, с дължина 9 километра, поддържа 36 платна.
"Виктори" има страшна оръдейна платформа. Най-страшната в света. 102 оръдия са разположени на трите оръдейни палуби. Екипажът е от 850 души.
Корабът достигал скорост от 10 възела.
Ние вървим в това, мога да кажа произведение на изкуството, вглеждаме се във всеки детайл, във всяка изработка и повечето неща са наистина съвършени. Особено за времето, в което са създавани.
Екипажът от 800 - 850 души е разделян на две и три смени: четири часа вахта, четири часа почивка. Животът на моряците е бил труден: хранели се, спели и водели битка от едно място - оръдейната палуба, трюма, кораба. Всеки моряк имал на разположение 46 сантиментра за спане. Живеели между оръдията, в опънати койки. Там са принадлежностите, оръжието им. Хранели ги с осолено свинско и говеждо месо, понякога получавали сирене и масло, бисквити, пудинг. Имали и ежедневната дажба "грог" - питие, което ги правело "щастливо-весели". "Щастливо-весели" ги правела и заплатата - 33 шилинга на месец, бая прилична за онова време.
На моряшките жени разрешавали да живеят на борда. Понякога раждали на кораба. Казват, че ги поставяли да легнат между две оръдия, и за да им помогнат в напъните, моряците заставали отпред и отзад. Децата, които се раждали, наричали "синове на оръдието".
Храната и условията за офицерите били много по-добри.
Висшите офицери, адмирала на флагманския кораб и капитанът живеели в удобни стаи, големи, с широки прозорци и много светлина. Обикновените моряци не се допускали до тази част на кораба.
На кораба имало и морски пехотинци, доктори, дърводелци, майстори на платната, готвачи.
Кухнята с провизии осигурявала минимум 500 калории дневно на моряк. За целта на кораба се отглеждат животни, най-често кокошки. Разбира се, те най-често се използвали за храна на офицерския състав.
Лекарското отделение има легла за равнените, операционна, дежурен лекар, аптека. Ужасяваща е била реалността след битките…
В котелното отделение са и запасите от въглища. Тук трудът наистина е изисквал особено мъжество.

Капитанската каюта е с поглед в трите страни. Тук са изложени капитанската униформа, парадната униформа. В средата на огромното помещение е масата, на която е канел гости капитанът, с големите стъклени чаши, графи за алкохол, далекогледи, карти, капитан- ските дневници… Разказват ни, че и сега тук се канят на тържества висшите военни от Морския флот на Англия.
На палубата, в близост до капитанската каюта, е за- стрелян от вражески снайперист адмирал Нелсън. Сега на това място има паметна пластина с надпис. Ние сме се снимали до нея - двама българи и един летец от военно-въздушните сили на Холандия.

Когато "Виктори" е кръстосвал моретата и океаните, големият враг на Англия в битката за морско господство била Франция. Наполеон Бонапарт, Франция и нейния съюзник Испания били във война с Британия. Наполеон бил убеден, че победи ли кралския флот, пътят му към Британия е отворен.
Френските кораби били по-бързи и по-маневрени от английските.
Срещу себе си те, а и самият Наполеон Бонапарт, имали адмирал Нелсън. Моментът бил не само важен, бил исторически.
Нелсън, който имал 6 кораба по-малко от противника, събрал офицерите си и предложил нова стратегия. Планирал да се вреже във вражеската бойна линия с две колони и да обстрелва врага отблизо. Разчитал на моряците си, които имали сериозни бойни умения и на това, че английските кораби са по-яки.
На 20 октомври 1805 година френско-испанският флот, под командването на Пиер Веланьов излязъл от пристанището.
Англичаните подготвили корабите за битка. Дори личната кабина на Нелсън станала оръдейна палуба и така си осигурили 340 градуса кръг за отбрана.
На 21 октомври, близо до нос Трафалгар, Испания, адмирал Нелсън заповядал да издигнат флагови знаци. На тях пишело: "Англия очаква, че всеки мъж ще изпълни дълга си".
Моряците ги посрещнали въодушевено. И тръгнали срещу девет километровата бойна линия на противника.
Англичаните понасяли удари, но корпусите на линейните кораби издържали. "Виктори", въпреки повреда в кормилното устройство, продължил напред (Управлявали кораба чрез масивно устройство "тилър"- гигантско парче дърво, прикрепено директно към кормилото).
И се врязали между французите и испанците.
Както предвидил адмирал Нелсън, на земята нямало кораб, който да издържи на близък бой с британски линеен кораб.
Врагът бил сломен.
Деветнадесет от тридесет и трите френски и испан- ски кораби били разрушени или пленени. Другите побегнали…

Както бил на открито, на кърмата на "Виктори", Нелсън бил прострелян от френски снайперист. Адмиралът умрял преди да чуе, че е постигнал не само най-голямата морска победа, но и най-важната победа на живота си.
Битката при Трафалгар спасява Британия от нашествие и спечелва на адмирал Нелсън място в историята.

***
Отидохме на пристанищния ресторант да пием кафе и да ядем сладки и, най-вече - Стоян и Хари да гледат надпреварата за подреждане в утрешното важно състезание от Форума 1. И двамата са много запалени, но "човекът" на Стоян - Хамилтън се класира едва деветнадесети, предпоследен.
Имахме късмет този ден, времето бе слънчево, приятно, успяхме да видим всичко, заради което бяхме дошли. Е, не беше тук внукът на Цветан Тодоров, студент в Портсмут, на когото Хари и Сребрина са нещо като финансови гаранти, но сега е юни и Цветан - младши е при родителите си във Враца…

Портсмут е база на Кралския военно-морски флот и на Кралските морски командоси, има търговско при- станище. Ние се любувахме в слънчевия ден на Търговския му център, посетихме двете катедрали - Англи- канската "Свети Тома" и Католическата "Свети евангелист Йоан", разгледахме трикорабната Гарисън църква, бомбардирана през Втората световна война. Сега тя стои без покрив, паметник на човешкото чудовищно разрушение… Отбелязвам само, че Портсмут има множество църкви и храмове, няколко синагоги, джамии… Близо 200 хиляден е градът, в чиято по-широка агломерация Портсмут (градската зона) живеят 442 252 души, и от тях 3. 6 % са азиатци, 1.2 % черни, 1.3 %- смесени,2.5 % китайци. И, като изключим политиците, хората тук, както на повечето места по света, имат поносимост един към друг, независимо от цвят на кожата, език, народност, вероизповедание…


19 юни, 2009 г.

Птичата песен слиза отново, както и миналата година, в двора на Сребрина и носи на крилете си небето, синевата и белите облаци, които мечтателно плуват из нея. Птичата песен идва тук да се нахрани - защото и песента не може без храна. А белите облаци се носят все на изток и само на изток. Защо?
…Ние пък тръгваме на запад, за да стигнем селото Одиъм. Полето, през което вървим, е засято с ръж. Миналата пролет, когато Стоян идва при Сребрина, то бе засято с рапица, рапицата цъфти в пролетта и полето в май, на снимките му, свети като златно…
По средата на частната нива е пътеката, по която вървим. Сред цъфналата ръж… След нас върви майка с детска количка, в пътя ни застига девойка, може би е от военните, бяга, тренира и без това стегнатото си тяло…

Ако някой някоя целуне,
в цъфналата ръж…

Стоян снима нивата с ръжта, малкото в детската количка, едрите гълъби на пътеката, после се обръща към мен.
- "Големствата" не се обадиха, значи са добре!...
Преди да излетим за Лондон, на летището в София, към нас се "залепи" секретарката на бивше врачанско големство - усмихната, приветлива, каквато не сме я виждали в секретарската стая. Там тя беше важната, най-близката до големството, от която зависят другите… Но тук… Пътуваше за пръв път при дъщерята в Англия, със съпруга си, но и двамата не знаят английски. И "големството" се бе смалило, "хвана" се за нас със Стоян, като "удавник за сламка"...
Пътувахме спокойно, правихме снимки. Интересно бе над Алпите, над Женевското езеро, над прекрасната Швейцария, впечатли ни комасираната земя на Франция, Ламанша, първите градчета по английската земна ивица…
Сребрина и Хари ни чакаха на летището, но дъщерята на бившата секретарка я нямаше. Само който е пътувал за далечна и непозната страна може да разбере какъв ужас се изписа върху лицата на спътниците ни. "Не се притеснявайте, ще останем с вас докато дойде щерката". Сребрина подсеща - да й се обадим по телефона. И, както се и очакваше, чу се гласът на дъщеричката им, попаднала в задръстване по магистралата, ще закъснее.
Ние стояхме на летището докато дъщерята дойде и замръзналите от притеснение лица на секретарката и съпругът се стоплиха и цъфна на тях широка усмивка.
Колко и как осакатява високия пост не само заемащият го, но и "околовръстните", и колко трябва на човека, за да се разлее широка усмивка на лицето му!
Животът всеки ден ни дава малки уроци. Стига да сме внимателни и да не подминем поуките им.
Сребрина и Хари ни предоставят щастливата възможност да бъдем двадесет и четири дни тук, по "стегната програма" да посетим онези важни места, от които да получим по-вярна представа за творци и нрави, за исторически личности, за чертите, характера и днешните стремления на англичаните.
Още от срещите и видяното в 2008 година у нас започнаха да се "натрупват" представи и убеждения, но ние искахме да ги разширим и проверим. Правеше впечатление: мнозинството англичани се хвалят и се гордеят, че прадедите им били лесно различими, най-напред по националното си облекло, по възпитанието си, по това че били въздържани, не пиели. Най-важната отлика - имали свой език. Това, че са родени на остров, че водата ги отделя от другите народи без съмнение е спомогнало за формирането на особения характер на британците - колкото и да са различни те - англичани, шотландци, уелсци. Роденият в Русе Нобелов лауреат Елиас Канети пише: "Англичанинът се възприема като капитан на борда на кораб с малък екипаж, заобиколен отвсякъде от море. Той е почти сам; в качеството си на капитан е донякъде изолиран дори от собствените си моряци". Англичаните, според Сесил Роудс са "по-скоро създатели, отколкото мислители, по-скоро писатели, отколкото художници, градинари, но не и готвачи". Наполеон ги беше нарекъл "народ от магазинери". Казал го да ги унизи, но не бил прав. Това е непреклонен народ, със силно чувство за дълг, доказвал го е с битките си по всички морета и океани, във Втората световна война (е, и те като нас обичат да се "изфукват" - като например това, че през 1940 г. са единствената преграда Хитлер да не прегази Европа, да не говорим за почти детския възторг, с който говорят за малките кораби при Дюнкерк, за героизма на летците и на населението по време на бомбардировките… Войната нито ги уплашила, нито ги стреснала, само ги сплотила още повече.)

Днешното младо поколение е далеч от въздържателността на дедите си, които пиели само чай. Пият много - уиски, бира, вино, водка… Не са достатъчно прями. Споделеното усилие и споделеното страдание са рядкост. Пари за удоволствия се харчат спокойно, за тоалети - също. Млади и стари ходят на футболни мачове, но и на театър. Нямат национални костюми, национални песни, национална символика.
Меланхолични са.
Нямат самоубийци, или поне толкова, колкото в другите европейски страни.
Обичат да демонстрират превъзходство. Но пък имат чувство за хумор. Казват: който е "сър" - напред, който не е - назад.
Страната е подредена така, че всеки знае къде е неговото място в подредбата. Джеръми Паксман в своята книга "Англичаните" цитира тези думи на островните граждани: "Ние знаем за какво сме дошли на този свят. Не е за удоволствието".

ЗА ГЛАВАТА НА КРОМУЕЛ
И ОТМЪСТИТЕЛНОСТТА
НА КРАЛЕТЕ

През 2008 година, при посещението в къщата на Кромуел в Олтън, чухме противоречиви думи и тогава се зарекох, че ще се върна и ще потърся повече источници на информация. Тогава казаха, че тази къща "върши работа", "привлича туристите". Но бяха хора от съседната къща, в която имаше кръчма. Обещахме си, а и на теб, читателю, че ще се върнем тук, за да научим повече за Кромуел, човекът, който е част от историята на островната държава…

Какво ни разказаха при посещението в Олтън през 2009 -та?

Лорд-Протекторът Оливър Кромуел, главният водач на Английската буржоазна революция, умира на 3 септем- ври 1658 година. За погребението на човека, детронирал, осъдил и обезглавил Чарлс I, завладял Ирландия и Шотландия, е изхарчена огромната за онова време сума - 80 000 паунда. Балсамираното тяло първоначално е положено в Лондонската Чапъл, но след около два месеца е погребано в Уестминстърското абатство, при кралете на Англия.
Не били отмъстителни кралете ли? Когато синът на Чарлс I, Чарлс II Стюарт се възкачва на трона, в деня на годишнината от екзекуцията на баща му (31 януари 1661 година) разпоредил да се изровят телата на Кромуел и неговите съратници Айртън и Бредшоу и да ги обесят в Тайбърн. След това обезглавили (!) труповете. Останките от телата на тримата захвърлили в яма до бесилото. Главите набучили на дървени пики и така ги пренесли до Лондон, за да ги изложат в Уестминстърската зала, там, където бил съден Чарлс I.
Главата на Кромуел стояла набучена на пиката 25 години.
Една нощ пиката се счупила и черепът на Кромуел паднал на пода. Постовият войник от страх ли, от уважение ли го увива в плаща си, и го носи у дома. Това става по време царуването на крал Яков II. Властите открили "липсата" след месец. Мистериозно изчезналата глава не от- крили. Но издали указ - който е похитил главата на Кромуел да я върне. Заплашвали - не я ли върне, ще бъде наказан най-строго.
Малко преди да предаде богу дух, някогашният постови войник поверил тайната си на съпругата и на дъщеря си. Жените никога не са си падали по черепи, па макар и на високопоставени, но зетят решил да изкара някой лев и продал "главата" на един роднина на Кромуел на име Ръсел. После я препредавали от поколение на поколение, докато един ден англиканският свещеник Уилкинсън заявил, че главата на Кромуел се съхранява дълго време от рода му. Не му повярвали отначало. Но по пожизнената и посмърна маски установяват, че черепът е неговият, автентичен е.
Какво непредвидимо нещо е съдбата. През осемнадесети век главата на водача на английската буржоазна революция, на лорд-протектора на Англия Оливър Кромуел, е показвана по панаири срещу два шилинга! Тази собственица, която я продава на предците на Уилкинсън за две лири, заявявала, че "тази глава носи нещастие" и всички, които я показвали по панаирите починали от инсулт.

И като била в неизвестност двеста години, след експертизата, главата на лидера на Английската революция отново изчезва! Хората, които ни разказаха историята смятат, че тя със сигурност се пази някъде от английските власти. Те казват: да, Кромуел внесе в Англия разделение, но то послужи за изграждането на могъща империя с единен национален идеал: "Владей, Британио, моретата, владей далечните земи, и нека вечно над планетата короната ти да зари"...

***
В кръчмата, от същият човек, който преди година твърдеше, че Кромуел никога не е пребивавал в съседната къща, чухме следният разказ.
- Във френско списание през 1909 е публикуван "автентичен разказ" на полковник Линдзи, съратник и приятел на Кромуел. Линдзи твърди, че часове преди сражението при Бустър, в което Кромуел разбива армията на Чарлс I, в утрото на 9 ноември 1651 година придружавал Кромуел в близката гора. Изоставили конете и вървяли пеш през полутъмната, тихо-зловеща гора. Изведнъж не предизвикан страх обвзел полковника...

Както казвал сам - дъхът му се вледенил, косите се изправили, пребледнял, разтреперал се. "Ако се страхуваш, спри тук и бъди свидетел на това, което ще се случи!" - по- гледнал го укорително Кромуел. После направил няколко крачки на- пред и Линдзи видял непознат странник, със сива прошарена брада, който подал свитък на Кромуел. Кромуел разгънал пергамента и започнал да чете... "Даваш само седем години? А аз те помолих за двадесет и една. Дай ми поне четиринадесет!" - извикал ужасяващо."Казах - седем години. Откажеш ли, друг ще приеме!" "Давай!"- Кромуел стиснал паргамента и дошъл при Линдзи. "На конете, полковник! Победата е наша!"- провикнал се с твърд глас. Без никаква видима причина в този миг главата на Линзи се завъртяла и той изпаднал в безсъзнание... Събудил се в манастир! Битката при Бустър била привършила. Чарлс I - разбит!
След седем години, на 3 септември 1658, Кромуел умира.

***
От 1536 година до смъртта на Оливър Кромуел през 1658 -ма, или 122 години, островната държава е театър на религиозния фанатизъм. През 1536-та тя скъсва с римо-католическата църква, рушат се манастири, изземват се земите и сградите на църквите, ограбени са съкровищата им.
Андрю Греъм Диксън, в своята "История на изкуството на Британия", съобщава за безразборното унищожаване на изключителни произведения на изкуството, за "изтръгване из корен" на средновековната традиция в скулптурата и живописта. Живописното творчество се смятало за идолопоклонничество пред Рим. От църквите са свалени всички икони, статуи, олтари, дърворезби. Десетте Божи заповеди се изписвали на неукрасени с нищо голи дъски.
Говори се, че е имало настроения да се изравни със земята Стоунхендж.
От това време е останала една единствена статуя на Христос (от- крита при разкопки в Мърсърс Хол в Лондон).
Визуалното внушение е заместено с вербалното.

Какви са последиците?
Усложнената конструкция на английски литературни критици у нас може да бъде препредадена с думите: От всяко голямо зло може да се изстиска и мъничко добро. Англичаните от онези години започват по особен начин да ценят Словото. То трябвало да замести другата художествена загуба. Ударът, който Реформацията нанася на живописта и скулптурата, създава условия, "ражда" големите имена на Словото: Шекспир, Кристофър Марлоу, Джон Милтън, Джон Дън… Театърът вече заема важно място в английския живот. А ролята на книгите е огромна. В Англия се издават най-много вестници и книги на глава от населението. Преклонението на островния човек пред Словото е впечатляващо.
И създаваното изкуство внимателно се взира в народния живот, близо е до него: там ще се видят великолепни сцени от живота на селските труженици, животните, традиционни празници, спортни сцени… В живописта по-късно се създават много повече портрети (ние бяхме в Националната портретна галерия, за нея ще разкажем по-нататък), отколкото алегорични, богати на метафори живописни платна.
Библията, която излиза през 1611 година, е изиграла огромна роля - тя въздига правата на обикновения човек. Над тази Библия, казват, се трудили четиридесет и седем учени, но в основата й стои трудът на удушеният като еретик Тиндейл, чието тяло е изгорено на кладата през октомври 1536 година. Обикновеният вярващ англичанин смята, че Тя е буквален препис на Божието слово. И не казва, че кралската власт е дадена от Бога, а от Бога е дадена личната свобода. Щом личната свобода е дадена от Бога, значи обикновеният островитянин няма защо да подчинява личността си на държавата. И не я подчинява.
Тук, в Олтън, в разговор напомниха за оня млад англичанин, завършил право в Кембридж, който тръгва из сирийската пустиня на път за Кайро. В пустинята среща друг англичанин, офицер, който се връщал от Индия. Вдигнали ръце до шапките си, помахали си и се разминали без да си кажат дума… Обаче арабските камили, след като се срещнали, не искали да вървят в различни посоки. И… ездачите обърнали камилите и се упътили един към друг.
Това ми напомни за ненаписания мой разказ за онези двама приятели, които демократичните промени у нас, П р е х о д ъ т, постави от "двете страни на барикадата" и те не се виждат, не се поздравяват… В някакъв ден излизат да разходят кучетата си в Парка пред стадиона във Враца, срещат се без да си кимнат дори, разминават се. Но кучетата, след като ги от- връзват от поводите, веднага тръгват едно към друго, радват се едно на друго, играят си, борят се.
Кучетата.
Но не и хората.

 

КЪЩАТА НА ДЖЕЙН ОСТИН В ЧОТЪН

В януари 2008 година, болен и тревожен стоях пред гроба на Джейн Остин, а сега, в двадесет и първия ден на юни 2009 година, благодарение на Сребрина и Хари, съм в нейната къща в Чотен. Чотен Котидж отстои на двадесет и четири километра от град Уинчестър. Къщата е сравнително богата, по-просторна ми се видя от къщата на Дикенс, която посетихме предния ден, с голям, богат на зеленина и цветя двор. Тук са създадени едни от най-талантливите творби на английската писателка.

В приемното помещение, където се заплаща входния билет, можеш да си закупиш романите, както и събраните съчинения на Джейн Остин - едно ювелирно печатно издание. Тук, в неголям стар библиотечен шкаф са показани старите издания на книгите й. Продават се още чаши с образа й, тефтери, бележници, лъжички за кафе, албуми, снимки и картички от къщата и двора. Повтарям се сигурно, но е така - от всичко англичаните печелят пари.


Джейн Остин е израсла в село Стивънтън в Хемпшир. Селото имало няколко къщи и постройки за фермерските работници. Нямало училище. Нямало лекар. Родителите живеели в стара паянтова къща. Джейн се родила в нея на 16-ти декем-ври 1775 година.
Остин са уважавани, но не са богати. Свещеникът останал сирак от малък, учил в Оксфорд и работел в църквата. Парите не до-стигали. Затова бил не само свещеник, а обработвал земя, давал уроци на деца. Майката е от по-заможно потекло. Както самата Джейн я нарича - "по-скоро практична, отколкото романтична и по-скоро рационална, отколкото сантиментална." Свещеникът бил чаровен младеж, ето защо тя дошла с него в провинцията.
Няколкомесечна дават Джейн на жена от селото, която я гледала години. Джейн пише: "Ако не изпълниш тези изисквания, не се завръщаш в бащиния дом. Брат ми Джордж не можеше да говори и получаваше пристъпи. Изпратиха го далеч, в друго село. Никога не си дойде у дома. Брат ми Едуард извади повече късмет. Богатите ни братовчеди го харесали и мама им разрешила да го осиновят".
Това "изгнаничество" е дало "резултати": Джейн е затворена, студена, резервирана, няма състрадание към околните. И към себе си.
Тя напуска хората, които я научили да ходи и да говори, и била щастлива сред братята в бащиния дом.
На седем години я пращат да учи в Оксфорд. Живеела в пансион. По-късно ще пише за него в "Ема". "Учителките ни бяха нещастни и невежи." На единадесет години се връща у дома. При книгите на баща си. Четяла всичко - и класика, и история, но и книги за секс и прелъстяване, историите на Том Джоунс, романите на Ричардсън…
И… започва сама да пише разкази и пиеси. Те, макар и от ръката на дете, са за изневери, за ревност, за пиянство, за убийства… Но,… семейството искрено се забавлявало!
Свещеникът купил на дъщеря си писалище от махагон. Значи е "усещал" таланта й, подкрепял я, насърчавал я.

      
      
     


Джейн има четирима братя и една сестра. Джеймс и Хенри стават банкери, другите двама братя - Франсис и Чарли - са на военноморска служба. Касандра е най-близкият човек, тя оказва огромно влияние върху живота и творчеството на Джейн. Подкрепяла творческото й дело, грижела се за издаването на книгите, съхранила писмата (голяма част от тях и унищожила в желанието си да не навреди на изградения образ на талантливата си сестра), записала думите й…


Двадесет годишният дъблинчанин Том Лефрой, завършил право, е дошъл на гости на леля си, съседка на семейство Остин. "Тази вечер очаквам да получа предложение от ирландския ми приятел… За съжаление на другите ми почитатели, смятам за в бъдеще да бъда в компанията на Том Лефрой. Но и за него не давам пет пари." - пише Джейн на Касандра.
Той й прави предложение за женитба… По-късно Том Лефрой, като част от един свят, в който бракът е сделка, женитбата - пазар, сключва брак със богата, знатна ирландка.
Джейн не се издавала, но я боляло... О, как са опасни мъжете, особено когато са млади, обаятелни… Най-вероятно тази ранна любов дава отражение на последвалото отношение към брака, а най-вече - на литературното й творчество.
Все пак, заради читателите ще кажем, че Лефрой се възползва от брака си и става министър на правосъдието на Ирландия… Живял дълго и в разкош, но с необичана жена. В заника на живота си, пред свой племенник признава, че наистина е обичал Джейн, че е пропуснал шанса си да бъде щастлив.

Има един единствен портрет, направен от любимата сестра Касандра през 1810 година - Джейн е тридесет и петгодишна, стройна, възслабичка, с почти мъжка прическа, високо чело, големи, усмихнати очи, чувствени устни и остра брадичка… По-късно по портрета на Касандра акварелист прави копие, а след това и литография за излязлата през 1870 година биография на Джейн Остин.


Джейн Остин идва тук, в Чотън, след болезнената раздяла с родния Стивънтън, след още по-болезнен престой в Бат и Саутхямптън.
На двадесет и пет години тя има вече три романа, и читателска любов. Майката и бащата, обаче, вземат решение семейството да напусне Стивънтън. И разпродават - къща, картини, книгите на Джейн, пианото. "Отнемат" й произведенията на любимите Шекспир, Гьоте, Лабрюйер, Ларошфуко, Мариво, Валтер Скот…
Джейн казва с мъка: загубих дома, работното място, книгите, приятелите и съседите.

Бат е най-известния курорт в Англия. В онези години той посреща, за отдих и удоволствия, елита на страната. Всъщност, идвайки в Бат, родителите й тайно се надявали Джейн, вече двадесет и седемгодишна, да си намери съпруг.
Ала това, което за другите е възможност за показ и демонстрация на лукс, за Джейн е неуют, смесица от пара, сенки, дим и хаос. В тази смесица - от показност и глупост, от богатство и безсрамие, в чиято вихрушка е хвърлена, Джей Остин загубва вдъхновение за писателския си труд.
И спира да пише.
Неискреността на този свят я отчайва. Тя изпада в депресия.
В един ден Джейн и Касандра напускат курортния Бат и посещават бившите си съседи от Хемпшир - семейство Биг. Сестрите Биг се радват да видят своите приятелки. Брат им, стеснителният Харис, току завършил Оксфорд, ненадейно, още първата вечер от гостуването, предложил на Джейн брак. Още по ненадейно Джейн приела предложението. Но прекарала безсънна нощ. Тя не обича Харис, ала годините летят, а той може да й осигури бъдеще. На сутринта, притиснена, но деликатна, се извинила на Харис. Казала му, че е направила грешка, че не може и няма да се омъжи за него.

  


Едуард виждал, че се- стрите му, и особено Джейн, се измъчват в Бат и направил всичко възможно да се завърнат в Хемпшир. Осиновен от богати роднини, чиито имения наследил, и женен за дъщерята на баронет, Едуард бил в състояние да ги подкрепи. Предложил им къща в имението си в Чотън.
Тази къща, в която сме сега.
Джейн е щастлива. И веднага захваща упоритата си писателска работа.

Пишела на малки листа, удобни лесно да се скрият, да се пъхнат под попивателната хартия. Не искала нито прислужниците, нито случайни посетители да знаят, че пише книги. Не давала да ремонтират скърцащата двойна врата между входната врата и стаите. Разбирала кога идва някой, скривала листчетата.
У дома Джеин имала пълна свобода да пише. Домашните работи и несгоди поемали жените на братята й.
"Разум и чувства" излиза на 31 октомври 1811 година. Издател намира брат й Хенри. За пръв път рекламират този роман, като написан от жена.
"Разум и чувства" има сериозен успех. Романът е основна тема на вечерните сбирки в Лондон. Читателите твърдят, че това е най-доброто от последните години.
Две години по-късно е посрещнат възторжено новият й роман "Гордост и предразсъдъци".
Джейн е щастлива от успеха, възрадвана е и от парите, които й носи този роман. И купува подаръци, накити, платове, праща на Касандра, с придружаваща бележка: "Това е подарък, не ми отказвай. Вече съм много богата."
В семейството се гордеели с успехите на Джейн. "Аз й споделях какво мисля за всеки един от героите й. "Когато отпечатаните копия на "Гордост и предразсъдъци" пристигнаха в Чотън, тя ме покани да ги четем заедно. Съседите, които бяха при нас не знаеха, че тя е авторът на книгата" - разказвала майката на Джейн.
Близките й били убедени, че никой не заслужава повече успеха от нея.
Не вярвали, че романа е написан от жена.
Не вярвали специалистите. Писателите. Литературните критици.
Не вярвали и читателите.

Джейн Остин писала, че когато в Шотландия заявили, че много харесват "Гордост и предразсъдъци", брат й, който така нежно я обичал, не издържал и им признал кой е авторът на книгата. "Тайната стана ясна на хората. При следващата книга нямаше смисъл да се крия".
Когато става известна, авторката на обичаните романи се сдобива с непопулярен почитател - принцът-регент. Тя, както и повечето англичани мразела пияният монарх. Последният поискал да му посвети романа си "Ема". Какво значение имало, че Джейн не е очарована от това предложение - "молбата" на монарха е равносилна на заповед.

На тридесет и девет години, в най-хубавата възраст за творчество, когато има популярност и слава, Джейн Остин се разболява. И продължава да работи върху романа "Убеждение".
Така и не става ясно от какво боледувала.
Имала температура, гадене, тъмни кръгове около очите. Може би е била Адисонова болест, която засяга адреналните жлези или лимфома, заболяване на лимфните възли. Може би…
През април 1817 година написала завещанието си. Невяра в оздравяването ли е, или тъжно предчувствие?…
После отишла да се лекува в Уинчестър. Тук, на Колидж Стрийт, близо до катедралата Уинчестър, за която ви разказахме в предните бележки, тя прекарва последните дни от живота си.

Умира на 18 юли 1817 г.
За 41 години живот успява да създаде чудесни романи, четири от които публикувани пожизнено ("Разум и чувства"-1811 , "Гордост и предразсъдъци" - 1913, "Мансфийлд парк" - 1814, "Ема" - 1816). А имала толкова ограничено време да се порадва на успеха им. Пет месеци след смъртта, сестра й Касандра публикува "Абатството Нортангър" и "Доводите на разума" ("Убеждение").
Джейн Остин е автор и на новелите "Лейди Сюзан", "Sandition" и "Семейство Уотсън" (последната е незавършена; довършва я Катрин Хюбак, племенница на Остин, и я публикува в средата на XIX век), както и на "История на Англия", "Трите сестри", "Красивата Касандра".
Тя не се омъжва, но пък какви любовници описва и какви хармонични бракове! Нейните героини са смели и остроумни, и с хъс за борба в един свят, управляван от мъже и от пари.
На онази паметна плоча в катедралата Уинчестър пишеше за великодушното й сърце, за благия й нрав. Ни дума за прекрасните романи, за писателската й слава. Да изкарваш пари с таланта си в онези времена, в Ан- глия, означавало да имаш всеобщо неодобрение.

 

ЕСТЕСТВОИЗПИТАТЕЛЯТ ГИЛБЪРТ УАЙТ

21 юни, 2009 г., неделя

Станахме рано, а тръгнахме късно от Оудиъм за имението на Гилбърт Уайт, големият английски естественик. Имението е недалеч от Олтън, но ние спирахме в къщата на Джейн Остин и пристигнахме чак към единадесет и половина. Боже мили, каква неземна красота, какви резултатни човешки усилия. Не съм си представял, не е имало как да си представя че е възможно да се постигне толкова много от един, па макар и много богат ум, от един търсещ дух, от невероятното човешко упорство. Имението на Гилбърт Уайт е едно от възхитителните имения в южната част на Англия.

Тук е завладяващата къща-музей, съхранила паметта за едно от най-важните лица в изследването на естествения свят, създадена в историческо село с изключителна по красотата си местност. Тук можеш с часове да се разхождаш в прекрасните градини, да пиеш чай, и да се храниш в ресторанта, да пазаруваш в богатия магазин, да играеш билярд. Или просто да седиш и да се любуваш на създадената от човешки ръце красота.

Къщата, която е превърната в музей, съседните "червена" и "бели" къщи, родени от ръката на съвършен майстор-художник, огромното пространство, върху което се отглеждат толкова много и различни цветя, макове, храсти, подправки, билки, папрати, богатството на дървесните видове: ясен и клен, явор, бук, дъб, кестен, червен американски дъб, чинар, габър, иглолистните - бор, смърч, кедър, магнолия, ела, ливански кедър (с огромни шишарки), букетите от цъфнали в бяло и в жълто храсти, бъз и къпина, хмел и повет.

Оригинални са пейките от дърво, дървените мостчета над водните площи, с бели и оранжеви лилии по тях. Стотици са полските и горски ("диви") цветя, които отглеждат тук - то е красота неземна. И за да е препълнено пълното - в същия ден, на огромната зелена морава имаше голямо изложение-базар на цветя… Десетки стотици бяха дошлите да покажат своите цветни "чада", други - да гледат, да се любуват и да си купят цветя, семена, храсти, и всичко необходимо на любителя цветар и естественик.

Човешкото множество изпълва не само поляните, но и залите на музея.
Гилбърт Уайт е роден в Селбърн (Selbournе), графство Хемпшир, Южна Англия, на 18 юли 1720 година. Учи и завършва местната гимназия. Макар и изпълнен с любопитство към света, училището му се сторило скучно и предпочитал да прекарва повечето време сред великолепието на природата.
След гимназията постъпва в Oriel College, Оксфорд. Тук слуша лекции по право, класика, но се дипломира в специалност "теология" и в 1749 година е ръкоположен.
През 1751 година е назначен за помощник на енорийския свещени в Уест Дийн, Уилтшир. В дневника си е записал че се чувства много самотен далеч от дома и от Selbourne.
През 1752 годсина е назначен за помощник енорийски свещеник в родното място. Задълженията му не били големи, и той имал възможност да извършва набюдение на местната флора и фауна и да си води подробни записки. Гилбърт Уайт е едновременно свещеник, естественик и орнитолог. Поддържа кореспонденция с един от водещите биолози по онова време Томас Пенант, с адвоката и член на Кралското общество Daines Barrington, човек с интереси в областта на зоологията. Той им пише за своите наблюдения на видовете, за видовете птици (дори за възможността да се различават по песента), за наблюденията върху земния червей, който "въпреки че е на вид малък и презряна брънка във веригата на природата, ако се изгуби ще има плачевни последствия" за растителността, за наблюденията върху костенурката...

... С какво ли не се е занимавал Гилбърт Уайт. По негови записки лятото на 1783-та година е било много топло. Област на високо атмосферно налягане над Исландия кара ветровете да духат на югоизток. Отровният облак от изригналия вулкан Лаки в Исландия стига до Берген в Норвегия, до Прага на 17-ти юни, Берлин - на 18-ти юни, Париж 20-ти юни, Хавър 22-ри юни и в Британия на 23-ти юни. Мъглата е гъста, корабите не плават, остават в пристанищата, слънцето е кърваво. Хората се задушават, следствие на подутите вътрешни органи от вдишвания серен двуокис. Архивите на Великобритания показват, че жертви станали работници на открито, и смъртността се увеличила 2-3 пъти в Бедфордшир, Линколншир и източния бряг. Около 23 000 умират от отравяне.
Това смущение води до най-студената зима през 1784-та година. Учените, а и световната преса обръщат внимание на "съобщението" на Гилбърт Уайт от Селбърн в Хемпшир за 28 непрекъснати дни на мраз. Екстремната зима допълнително причинява 8000 жертви в Обединеното кралство...

През 1789 година Гилбърт Уайт публикува писмата си, които съдържат откритията за местните птици, животни и растения. Той е един от първите, намерили отликите на връщащите се първи към зоните за размножаване през пролетта и напускащи последни през есента, сходно изглеждащите Елов певец, Брезов певец, и Буков певец по песента им. Книгата, в която обнародва резултатите от своите наблюдения - "Естествена история на Selborne", е първия английски класически труд по естествена история. Тя е посрещната с голям интерес и с положителни отзиви от всички естественици. Специалистите дават висока оценка на методическия му подход и верния усет за наблюдение. Считат трудът за първи опит за реалистично проучване, за формирането на естествената история като наука.
В дома-музей на Гилбърт Уайт често се провеждат срещи, конференции на специалисти по естествена история, на любители на храсти и цветя.

Сега ние вървим из стаите на музея, пресъздали бита, но и духа, начина на живот, белезите от този упорит труд. В ляво и дясно от голямата камина са портретите на Гилбърт Уайт, на чичо му, съпругата, следват дамските облекла, дантелените възглавници в отделна стая стотиците "пойни" птици, изследвани и наблюдавани, работното място и ръкописите, плетените художествени платна.
В отделна зала е изложена и колекцията на двама от фамилията Оутс - и двамата пионери-откриватели.

Франк Оутс (1840 - 1875) обича от ранна възраст естествената история. През 1860 година е студент в Оксфорт, специалност "природни науки". Но се поболява и не завършва колежа. През 1871 година заминава за Северна и Южна Америка, за да възстанови здравето си. Събира и показва богата колекция на птици от Централна Америка. После пътува до Африка (1873 г.), увеличава колекцията при прехода от Дърбан, през Натал, Трансваал до Виктория Фолс.

Капитан Лоурънс Оутс (1880 - 1912) е племенник на Франк. Той е участник в експедиция до Южния полюс.
В експозицията са показани първите полярни дрехи, една от големите дървени шейни, обувките, спиртник, кожи, нож-трион, и други вещи, ползвани от полярниците, "покорили" пеш Южния полюс през 1911 г. В тази експедиция трагично загива капитан Скот. Показани са и снимки на водената от Робърт Стоун експедиция "По стъпките на Скот" през 1984 г.
Гилбърт Уайт умира на 26 юни 1793 година и е погребан в църквата на родното Selborne.
Ние излизаме от музея, навън е прекрасен ден, безветрен, грее топло слънце, небето е бистро синьо. Пред очите ни грейват зелените поляни, цветните градини и алеи, богатството от дървесни насаждения... Хари и Стоян бързат да се приберат, за да хванат началото на Формула 1, техният любимец Хамилтън на вчерашната борба за място се класира назад, едва деветнадесети и днес борбата ще е ожесточена... Ние със Сребрина останахме да правим снимки, после влязохме в ресторанта към имението. Тук опитах английска супа от краставици, целина, масло - и беше не само вкусна, но и засищаща. Към нас приближиха възрастни жена и мъж, мъжът попита учтиво свободни ли са местата... После Сребрина и възрастната дама дълго си говориха - оказа се, че жената е живяла в Оудиъм. Сега е при дъщеря си, далече в северна Англия. И тъгува по мястото, където е живяла толкова години, където е "прошумяла" младостта...

Навън продължаваше приятната "суетня" около изложбата-базар на цветя. Облечени в бели рокли и черни трика, в дънки, червени, сини и розови тениски, сини ризи, "небрежно елегантни", любопитни и радостни, посетителите разглеждаха, купуваха - цветя, храсти, семе, разсад - домати и пиперки, подправки, земя, тор, дървени стойки за множество саксии, обръчи, арки, най-различни по форма и вид саксии, амфори, сандъчета за цветя...
Едни отиваха да видят огромната бъчва-сенник, (в която е изрязан "входник" и в която има седалки - да се скрие човек от слънце и от дъжд), със ламаринен покрив и остър железен връх. Снимаха се там и на връщане спираха при набодените железни стойки в тревната площ, в които бяха подставени пълни чаши с вино... Отсреща ги поздравяваше с разперените си, като че изсъхнали клони типичното английско дърво... Тръгваха си, а на тяхно място пристигаха нови посетители...

А в синьото небе се носеха на групи на групи големи бели облаци.
Момчетата се върнаха, предаването на Формула 1 бе приключило, а "техният човек" заел предна позиция. Постояхме заедно на зелената морава, минахме още веднъж през градината за цветя, през алеите за билки и подправки, радвахме се на високата повече от метър и половина "зелена ограда", минахме за последно през "зеления тунел". Обгледахме за последно цялото имение - не, това не е само музей на естествоизпитателя, не е само мястото на неговите наблюдения и научни съждения, това не са градини за цветя, билки и подправки, не е "развъдник" на разнообразни дървета и храсти - то е райска градина, създадена от Гилбърт Уайт и поддържана от признателните потомци.

 

 

СТРАТФОРД - РОДНИЯТ ГРАД НА ШЕКСПИР

Рано сутринта на 27 юни потеглихме за Стратфорд на Ейвън (Stratford-upon-Avon,) родното място на великия поет и драматург Уйлям Шекспир. По магистралата Хари ни сочи мястото, където се отделя пътя за прочутата английска писта от Формула 1 Силвърстоун (сребърен камък). Стоян, фен на Макларън, прави снимки. После минахме отбивката за университетският град Оксфорд. Някъде по средата на пътя Хари обръща внимание, че на пет километра е имението, в което е живял по-следните си години и където е починал Чърчил и че може на връщане да се отбием...
По магистралата застигаме платформи с десетина модела стари коли - явно отиват на някакво шоу. (Никъде по света не си "падат" по старите неща - коли, къщи, мебели, бастуни, чадъри и т.н., както в Англия).
В дясно остана Бирмингам, напред е Ковънтри… Аз все не мога да се нагледам на особените английски дървета, заснел съм стотина, впечатляват блоковете рапица, ръж, пшеница, лавандула (лавандулата изглежда като истинско море сред полето)… Пак отбелязвам - много домашни животни отглеждат англичаните. Островната държава ни бие на коне, овце и крави. Ние - на магарета…

Това, което пиша в движещата се кола, е кривопис… Но пък кривописът е отбелязал наличието на много жълт кантарион от двете страни на пътя - необичайно висок, бухнат, също много слез край селцата и градовете…
Заглеждаме се във всичко, но основната тръпка е в очакването на градът, дал живот на Шекспир. И ето, преминавайки през зелен "тунел", се изправяме пред него. Къщички, като от приказките, и зелени ливади отдясно ни водят към изключителното по красотата, чистотата и подредбата си градче. "Тетрално" - записах за онова, които видях. А още не бях видял главното.

Стратфорд е изключително красив град на река Ейвън, в южната част на графство Уоруикшър.
Хотелът, в който Хари е запазил място, е в центъра на града, на стотина метра от родната къща на Шекспир, сега музей, на тридесет крачки от училището, в което е учил, на толкова от къщата на Сюзане и от разрушената къща, в която е живял последните си две години великия драматург и на около триста метра от църквата "Света троица". Настанихме се и веднага се отправихме към родната къща.

      
      
      

Слънчево е, топло е, улицата е изпълнена с народ, имаш усещането, че току са вдигнали завесата в театралната зала и пред теб започва сценичното действие. И за сетен път усетих истинската сила на думите на Назъм Хикмет: "Селищата са големи не със своите площади, а със своите поети."
В Стратфорд всичко е Шекспир. Училища, библиотеки, банки, улици, хотели, кръчми, ресторанти носят името му, украсени са с портретите му, с картини от неговите пиеси, с героите на тези пиеси, артистите, изпълнявали ролите в творбите му. Градът живее от селско стопанство и от … Шекспир. Казват, че след Лондон това е най-посещавания английски град. И е в самото сърце на Англия. Над три милиона туристи годишно идват тук. Най-посещавани са родната къща на Шекспир и къщата, в която е починал, църквата "Света Троица", в която е кръстен и в която е извършено погребението му, къщата на неговата майка, на дъщеря му Сюзане.
В пътеводителя "Уйлям Шекспир", съставен от Майкъл Сент и Джон Паркър, първото изречение е: "Уйлям Шекспир е живял според собствените му думи като човек с много роли и като човек, достоен за целия свят."
Какво е това чудо, Боже! Когато отворихме входната врата на родната къща на гения имах чувството, че влизам в старата ни къща в Краводер. Същата тежка врата, същото преддверие, същото огнище с оджак, черни греди и тавански дървен обков, врата направо и врата в дясно… Невероятна, стопроцентна прилика. Побиха ме тръпки и децата забелязаха това. Казах им. После, когато минахме през вратата в дясно се видя, че за разлика от нашата, къщата тук е просторна и заможна…
Родителите на Шекспир, майката Мери Арден и бащата Джон Шекспир, са от семейства на дребни фермери-земевладелци, живеещи в горите на Арден, на север от река Ейвън. "Арденската гора" била селска местност с "разхвърляни" по нея дървени къщи и неголеми стопанства на фермери. Мери Арден е от близкото село Уилмкот, а Джон - от Сниттерфилд. В 1550 година той идва в Стратфорд, от 1552 година живее в тази къща, която закупува на два етапа - през 1556 и 1575 година.. В 1557 година Джон се жени за Мери Арден и домът на улица "Хенли Стрит" става тяхното семейно гнездо. Тук ще се родят осемте им деца (две от които умират малки). Трето дете и първи син е Уйлям. Бъдещият гений Уйлям Шекспир. Роден е на 23 април 1564 година и е кръстен в църквата "Света Тройца", която се намира в края на липовата алея.
В къщата е показан тогавашния бит. Бащата шиел ръкавици, сам си подготвял кожата за тях. Преуспявал в занаята. През 1568 или 1569 година е назначен за служебен пристав на Стратфорд, главен офицер на Стратфорд и местен агент на Лондонското правителство. И след като завършил службата си в кабинета, той останал важна фигура - Старейшина в продължение на няколко години.
Проспериращо, семейството могло да обезпечи най-добро образование на Уйлям. Той посещава граматическата школа и изучава граматика, риторика, логика, латински език. Ние бяхме и в старото училище, където е съхранена стаята, в която е учил.

Ала в края на 1576 година Джон Шекспир имал финансови затруднения, които сложили край на обучението на Уйлям.
Шекспир не е завършил университет. Не е пътувал зад граница. Това давало повод да го представят за писател-самоук, за гении от народа. Не са малко и тези, които смятат, че не обучаван човек не може да напише такива перфектни художествено и технически стихове, че ги е написал друг.
Край прекрасната река Ейвън чухме какви ли не спорове и какви ли не предположения: и за името му и това на неговото семейство (те са десетки варианта, сред които и твърде странни, като например Сакспър, Шакоспър и т.н.), за авторството на Шекспир на изключително големия брой великолепни пиеси - негови ли са или на Франсис Бейкън, както твърди американската милионерка Дилия Бейкън, на оксфордски граф ли са, както твърдял Фройд, или на лорд Дерби, на Кристофър Марлоу, на кралица Елизабет I, за евентуалните обиколки на великия драматург по света с Франсис Дрейк, на каква възраст е напуснал родното гнездо - деветнадесет или двадесет и пет годишен.
Не са малко и специалистите, които смятат, че му е помогнало непреминаването през школовката на университет. Те намират, че много от съвременниците на Шекспир, завършили университети, са критикувани остро за изкуственост, за бягство от натурата. Смятат, че Шекспир е взел от училището необходимото, за да извлича полза, но то било недостатъчно, за да съсипе личния му стил, да го направи изкуствен.

За много неща спорят английските специалисти и литературни историци. Но не спорят, че осемнадесетгодишен Шекспир се е оженил за осем години по-възрастната Ан Хатауей. В 1582 година Уйлям имал, както тук казват, "близост" с двадесет и шестгодишната дъщеря на фермер от Шоттери, която забременяла и трябвало набързо да се оженят.
Уйлям Шекспир не е безпътен и разгулен, но не може да се каже, че е безгрешен. Съпругата не обръщала сериозно внимание на сърдечните му увлечения. Затова пък му родила в 1583 година дъщеря Сузане, а след двадесет месеца близнаци - дъщерята Джудит и сина Хеммет.
Така е в живота - всеки прави това, което може най-добре.
И ставало трудно. Увеличеното семейство изпитвало особена нужда от пари.
Джон Обри смята, че Шекспир е "бил в младите си години учител в село". Няма доказателства, ала е възможно да е бил в семейство Хутон - в завещанието си Александър Хутон упоменава "Шексхафт - актьор".
В 1580 година тръгнал сам - да търси щастие в Лондон.
Няма никакви доказателства - дали е отишъл с мисълта да става артист. Но е близо до ума, тъй като всяко лято идвали странстващи театрални трупи. В 1587 година пет трупи посетили Стратфорд. Някои от тях имали нужда от попълване на съставите… Тук смятат за най-вероятно да се е присъединил към трупата, покровителствана от лорд Лестер...
Лондон от онези години е бързо растящ град с около двеста хиляди жители. Разраствал се и на север , но и на юг от реката. Именно в тези крайни квартали, без достатъчен правителствен контрол, гражданите търсели развлечения - в новооткриващи се заведения. Първата сграда за театър е построена в района Финсбури Филдс в 1576 година. Наречена е "Театър". Шекспир се присъединил към трупата, ръководена от актьора Джеймс Бербидж. Тръгнал от най-ниското - бил момче за поръчки, преди да го допуснат на сцената.
За да изкачи най-високия художествен връх.

* * *

Лондон, както и цяла Англия, е еуфорично настроен след победата над Испанската армада в 1588 година. Богатият град, макар и с резките контрасти между много богати и много бедни, ставал все по-богат - банков и търговски център, морска врата към Европа. Театърът ставал развлечение не само за богатите, а за всички. Хората, които влизали в театралните салони били хиляди. Вярно, правостоящите места били за "простите" от "улицата", и били евтини - стрували 1 пени. "Седящите" влизали от друг вход, плащали 1 пени повече. За меките кресла, от които не само се виждала добре сцената, но и хората от салона добре виждали седящите в тях, се влизало от трети вход и се изисквало още едно пени. А най-богатите демонстрирали своето превъзходство с местата си точно над сцената.

Сцената - без завеса и декор. Костюми - само за главните герои. Имало дуели, битки, призраци, танци. Но главното, на което разчитал този театър, бил ефектът на езика. Не илюзиите и не масовите сцени са основата му, а поетическия език. Езикът разширявал хоризонта на съзнанието във време, когато той самият, а и английското съзнание приемали нова форма и ставали по-прогресивни.

И от дистанцията на времето пак може да се "свали шапка" на оная публика, която идвала толкова настойчиво и толкова постоянно - да слуша поетическата реч.
Пристигането на Шекспир в Лондон съвпада с извършващият се "бум" в театралното изкуство, с представянето на чудесни комедии и трагедии от експериментаторите Пил, Грин, Кид. Особено значение имало премиерното представление на трагедията на Кристофър Марлоу "Тамерлан Велики" - то възвестило появата на нов вид изкуство. Театърът не само си отвоюввал право в авангарда на културата - заставал в самия авангард.
Първите автори на пиеси са университетски възпитаници. Шекспир е авторът, нарушил "статуквото". Той е жизнерадостен, открит, организиран. Неговите първи пиеси също са на историческа тема. И също не са "образци". "Хенри IV" е готова в 1590 година. Поставя я театър "Роза" на 3 март 1592 година. В следващите две години - 1593 и 1594 - пише "Венера и Адонис" и "Похищението на Лукреция". Те му донесли голям успех и покровителството на граф Саутхямптън (Хенри Риътсли), под което ще напише забележителни произведения. За да стигне през 1599 година до един от върховете - "Хенри V".

…Но ние сме още в къщата: вървим по дървения под, по който е стъпвал гения, докосваме се до престарелите врати, минаваме в стаята, в която по преданията се е родил Шекспир, разглеждаме детското легло и леглото със завесите… После стоим дълго и правим снимки в прекрасно подредения и осеян с цветя двор. Тук млади актьори представят откъси от Шекспирови пиеси, чува се говор на десетки езици, фотоапарати и камери запечатват мигове на човешка възхита и преклонение…

***
В Музея - Картинна галерия, който е в близост до родната къща, са показани десетки художествени платна, посветени на Уйлям Шекспир. Тук може да се видят рисунката от титулната страница на "Първото фолио", рисунката на италиански художник, правена вероятно в 1604 година, и редица други. Но главно място заемат трите "основни", както ги нарече екскурзоводката, портрети на Уйлям Шекспир. Те са от 1610, 1615 и 1630 г. Интересна е историята на създаденият през 1610 година портрет. Той е собственост на реставратора на картини Алек Коб. Семейството на Коб го получило когато техен братовчед се оженил за праправнучка на покровителя на Шекспир Хенри Риътсли, небезизвестния граф Саутхямптън - лейди Елизабет Нортън. Портретът явно е принадлежал на граф Саутхямптън. Собстветиците смятали, че на него е изобразен мореплавателя и поета Уолтър Рейл, фаворит на Елизабет I.

През 2006 година Алек Коб посетил в Лондон Националната портретна галерия. Там видял портрет на Шекспир, собственост на Вашингтонската Шекспирова библиотека, дело на фламандския художник Корнелиус Янсен, който работил в Англия в началото на XVII век. Портретът почти се препо- кривал, бил същият, като този у дома на Коб. Реставраторът поискал специалистите да се произнесат. Направените изследвания показали, че дъската е от около 1610 година, а яката - от използваните яки в английския театър.
Експертите определят портрета като първия, рисуван преди смъртта на драматурга. В 1610 година Шекспир е четиридесет и шестгодишен.
И трите портрети се родеят. Може би този от 1610 година е послужил на авторите на другите два. Както и на художника, направил рисунката на титулната страница на събраните съчинения в "Първото фолио", 1623 година.

Театралният живот в Стратфорт е богат. Шест нови постановки на пиеси от великият английски драматург се поставят всяка година. И се играят от март до края на януари. На "Другото място", което се намира на сто метра от Кралския Шекспиров театър, в сравнително неугледна сграда, е малката сцена, където често се експериментира.

През 1932 година, на мястото на изгорелия Мемориален театър, е изградена друга театрална зала. Докато бяхме в Стратфорт течеше ремонт на театъра. Това е съвсем нова, огромна, модерна тухлена сграда. Казваха ни, че след завършването на ремонта артисти и режисьори от Кралската Шекспировска трупа на 21 век ще имат всички необходими театрални и технически възможности.
В най-атрактивният хотел стаите нямат номера, а имена - на героите на Шекспир.

Какво показват старите статистики? Преди 1864 г., когато е чествана 300-годишнината от рождението на гения - всяка година в Стратсфорд отивали около 5000 души. През 1900 г. техният брой вече е 30 000, през 1930 г. - 100 000, през 1964 г. - 320 000 души...

Многобройни са участниците в международни конференции, а така също студентите, писателите, литературните критици, които искат да вървят по местата, където е стъпвал кракът на гениалния творец - улиците на града, родната къща, училището, църквата, да се разходят край бреговете на Ейвън, да четат ръкописите в библиотеката на Стратфорд.

***
Стратсфорд, в който се е родил Уйлям Шекспир, не е сегашният - имал е около двеста къщи, много градини, дървета, плодни дръвчета, цветя. Но е на важен кръстопът, на река Ейвън. На север - горите на Арден, на юг - пасищата на фермера Фелдон. От тук минавали пътищата от големите градове на запад от Мидландс, преди да поемат на юг и изток, и най-вече - към Лондон.
Управлявал се от богатите граждани. Имал три пазара: първият - на пресечката на Хай Стрит и Хенли Стрит (тук търгувал и бащата на Уйлям - Джон Шекспир), вторият (пазар за мляко) - пред часовника на Гилд Чапел, третият (пазар за месо) - на улица "Чапел стрит".
Имало и друг пазар - на животни - той бил на улица Ротер стрит.

Шекспир обичал своя град. Да, в Лондон получил признание и слава, спечелил състояние, ала го теглели родните места и щом се появявал свободен ден в театъра - бързал към Стратфорд.
Местните говорят, че тук влагал спечеленото. Купил "Ню Плейс" в 1597 година от Уйлям Андербил. Край Ейвън израсли децата му. Тук умрял единственият му син Хеммет.
След Уйлям в Лондон, отишъл Едмунд, шестнадесет години по-младият брат, който също искал да получи признание като артист. Живеел близо до театър "Глобус", но в 1607 година починал едва двадесет и седемгодишен.
А в Стратфорд дъщерята Сюзане се омъжила за преуспяващият доктор Джон Хол. На Сюзане и на мъжа й Шекспир оставил част от състоянието си.
Другата дъщеря - Джудит се омъжила за пияница…
Имало е какво - и хубаво, и тревожно - да го вика по родните места. Имало е…
Ние посетихме дома на Сюзане и д-р Джон Хол. Той се е запазил такъв, какъвто е бил тогава. Носи името "Холлз Крофт".

    

В съседство с къщата на Сюзане и доктора е бил домът "Ню Плейс", в който е прекарал последните си години и в който е починал Шекспир. Домът е разрушен в XVIII век. Владеещият го бил отчаян от наплива на туристи и… го разрушил. Запазени са само част от основите му… Запазени са и се поддържат цветните алеи в двора такива, каквито са били приживе на Шекспир - една прекрасна цветна феерия.

   

Има предание, че Уйлям Шекспир умира след посещение в дома му на добрия приятел, актьора и драматурга Бен Джонсън и на актьора Майкъл Драйтон. Отдали се тримата на "весела вечеринка" в Ню Плейс.
Починал на своя рожден ден - 23 април.

 

***

Тръгнахме към църквата "Света Троица", където е извършено кръщението и където е погребан Уйлям Шекспир. От двете ни страни, като шпалир - току що цъфнали липи. Църквата е в края на тази липова алея, едно модерно архитектурно произведение на десния бряг на Ейвън. На входа радостно ни изненадаха - между листовките-упътвания на десетки езици имаше и такова на български. Вляво, в Северното крило, виждаме чудесно изработен стъклопис "Вяра, Надежда и Любов". После минаваме край параклиса Клоптън.
Преди Шекспир голямата гордост на Стратфорд е Хю Клоптън. Живял е сто години преди великия автор на стихове и драми. Бил е кмет на Лондон. Името му и сега носи мостът над река Ейвън. Хю Клоптън отишъл млад в столицата на Англия, спечелил огромно състояние, част от което дарил на родния град. Той построил Кулата Гилд Чапел, мостът Таун Бридж, и "Ню Плейс" (Ново място)- едно от най-разкошните здания в града.

Племенникът му Уйлям Клоптън, починал в 1592 година, е положен до чичо си, заедно със съпругата Ан и децата им. Насреща е гробницата на Джойс Клоптън и нейния съпруг Джордж Керю, на граф Тотнес, главнокомандващ артилерията при крал Джеймс Първи, и на барон Клоптън.
Смята се, че е най-представителната ренесансова гробница в Европа.

      

Пътя за олтара минава през хоровата зала, край Сребърния литургиен кръст, подарен от Шекспировата мемориална театрална трупа и невероятните стъклописи, върху горните и долни прозорци: "Патриарсите", "Осем акта на опрощение", "Седемте възрасти на човека", "Илия", "Кралицата на Шива", "Ребека", "Давид", "Посещение на Разпятието", "Възкръсването на Лазар", "Блаженствата", "Христос проповядва", "Павел при атиняните"… Обръщат ни внимание на двадесет и шестте столчета с чудесна дърворезба, на които сядат по време на служба, както и на напукано дървено корито, в което вероятно е кръстен и Уйлям Шекспир.
И ето ни пред Главния олтар, пред гроба на Шекспир и част от неговото семейство. В камъка са изсечени острите слова на Шекспир, едно предупреждение към посетителите на "Света Троица": да не оскверняват гроба и да оставят тленните му останки да почиват в покой!
Защо е било нужно да се изписва този текст? Защо!

      
      
    

И гениите ли, Боже, не сме склонни да пощадим! Защо хората не могат или не искат да оценят по достойнство дори най-великите си съвременници!
Душа нещастна, ядко на плътта,
нападана от страсти денонощно,
защо гладуваш вътре в нищета,
а кичиш свойта къща тъй разкошно?
Защо се грижиш тъй за този дом,
нает за кратко и строен нездраво?
(Из "Сонет № 146")

Върху северната стена е бюстът на Шекспир, както и алабастровата полегнала фигура на приятеля му Джон Круум, и двете дело на скулптора Джерард Джансен.
Макар и да има неспирен поток от посетители, тук е невероятно тихо. И в тишината сякаш дочувам шепот - непознат глас, но думите, които казва, са по- знати:
Сън беше всичко. Крал видях се в него.
Очи отварям - кралството ми де го?
(Из "Сонет № 87")

В параклиса "Св. Томас Бекет" окото може да се полюбува на изключителното майсторство в стъклописите: "Св. Николай", "Войници", "Духовници"…
В паоса - факсимиле на онези страница от църковната кондика, на които са вписани кръщението и погребението на големия син на Стратфорд. Тук, вързана с верига е и Библия, печатана през 1611 година.
Сегашното корито за кръщение е точно копие на дървеното корито, което видяхме в олтара. На излизане, от към северната врата, има светилищно чукче върху вътрешна врата от XV век. Всеки престъпник, който я прекрачи, би могъл да иска защита и под- слон за тридесет и седем дни.
Малко ли очарование, тръпка и вълнение изпитах в този чуден град на гения, та в края на посещенията на историческите му къщи ми даваше и този подарък. Само тази врата да бях видял, пак си струваше да дойда тук - за да я покажа на дейците на българския Преход. Те, всинца, вкупом трябва да чукат на тая врата.

В късните следобедни часове на деня се разходихме по брега на спокойната и пълноводна Ейвън, където диви патици, гъски и лебеди идват да вземат храна от дланта ти, където вода, зеленина, архитектурна и строителна мисъл са обединени от търсена и постигната красота. Думите са безсилни да опишат създаденото от природата и подобрено от човека великолепие.
"Тук Ейвън е истинско "Лебедово езеро!"- възхищава се Хари. Десетки лебеди се отзовават на повикването ти, идват до сами брега, и не само за храна, можеш да общуваш с думи с тях, и да ти "отвръщат"…

      
      
 

Не бих се отделил от това място, но младите поискаха да пием бира в най-посещаваната крайречна кръчма - до театъра. Пътьом се любувахме на зелените площи на двата бряга на Ейвън, по великолепен начин "разхвърляните" цветя, храсти и дървета, край които почиваха стотици граждани и гости на града, малко по-надолу на открита сцена току завършваха участието си млади таланти. Десетки лодки се носеха в тихите, почти огледални води на реката. Някой изрече: "Дори Раят, ако го има, не може да е по-красив от това място!"… Чакахме няколко минути, докато се освободи маса, поръчахме бира, радвахме се на обожанието, с което "местните" посрещаха тримата артисти от театъра на Стратфорд, които по различно време дойдоха в кръчмата…

…Уж сетивата се износвали, притъпявала се чувствителността с годините, а колкото повече остарявам, толкова по-болезнено изживявам всичко. Свалям шапка, болезнено чувствителен към създаваното от човека, благодарен към всички, които не пестят усилия по пътя, приближаващ ги към съвършенството…
В Стратфорд е събрана много - история, синовност, преклонение, великолепно поддържана старина, красота, създадена от човешката ръка, подреденост в дворове, градини, паркове, улици, площади, крайречни пространства, чистота… И ведрост в съгражданите на великия Шекспир!
Почти невероятно, все едно, че е сън…
Но не е - на живо вървят пътеки и пътища към търсено и намирано, към постигнатото от великия син на Стратфорд Уйлям Шекспир драматургично и поетическо съвършенство.

 

***
Има максими, които за да възрадват, смаляват.
Всеки, поне веднъж, е чувал възклицанието: Колко малък е света! Младите решиха да вечеряме в ресторант на улица "Sheep Street" № 10, 11. Светлокосата и синеока келнерка, която дойде да ни обслужи, запита на чист български език:
- Извинете, вие българи ли сте?
Чудесно е да чуеш родна реч далеч от родината.
А я чухме от Юлия, красива естонка, омъжена за българин. С мъжа си работят в Стратфорд, ала до края на годината ще се приберат в Пловдив.
Направихме снимка за спомен, разменихме си адреси, поканихме я да ни гостува във Враца, най-добре по Ботевите дни…
- У дома е най-добре - казва Юлия,- но ще ми е тъжно за този град! Тук се вглеждат векове назад, но живеят векове напред!

Светът, в този малък Стратфорд, е голям.

***
Седем години след смъртта на Шекспир приятелите му - артистите Джон Хемидж и Хенри Кондел, събрали тридесет и шест от пиесите му, осемнадесет от които непубликувани, и през 1623 година, разделени на три групи: трагедии, комедии и исторически пиеси, ги издали. Изданието е известно като "Първо фолио". Написали: "Нямаме за цел да се сдобием с печалба и слава, а само да съхраним паметта за нашия достоен другар и събрат, какъвто беше нашия Шекспир".
Сонетите на Шекспир са публикувани за пръв път в 1609 година.
Той виждал в произведенията си живота такъв, какъвто е и какъвто го обичал. Знаел много за него - и за величието, но и за уродливостта му, за великата подреденост в природата, но и за хаотичността в душата на човека.
Умеел, в творчеството си, да го преподреди - зад хаоса да види безсмъртната красота.
Произведенията му са преведени на повече от сто живи езици, а пиесите му се играят на всички световни сцени.
Наричан е "бардът на Ейвън" и "лебедът на Ейвън". За мен Шекспир е бог, защото създаде цял един свят - по-добър, подреден и красив, по-художествен от божия свят.

 

ПОСЛЕДНИЯТ ПРИСТАН
НА УИНСТЪН ЧЪРЧИЛ

В материала "Лондон" съм писал:
Аз имам особено отношение към големият английски държавник. Когато и да е споменавано името му, все съм връщал неговите думи: "За да падне България трябва да падне само София. Тя трябва да бъде изравнена със земята и в развалините й да се засеят картофи."
"В продължение на моята политическа кариера този беден народ (българския) от трудолюбиви и честни селяни се възглавява от чужда на националните му интереси династия и се ръководи от корумпирана и подкупна интелигенция." А на Парижката мирна конференция: "Така се пада на страна, вдигнала ръка срещу своя освободител". "Държава на име България не трябва да съществува."
Англичаните, обаче, го боготворят, заради спасителната му мисия по време на Втората световна война.

На 27 юни 2009 година, някъде по средата на пътя за Стратфорд, родният град на Шекспир, Хари ни посочи една отбивка и каза, че на пет километра е имението, в което е прекарал последните години от живота си, и в което е починал, Уинстън Чърчил. "На връщане - каза - може да се отбием".
На следващият ден по обяд, превъзбудени от посланията и красотата на родното място на гения, свихме по тази отсечка. Денят беше слънчев, топъл, дори необичайно топъл за Англия. Гарирахме колата на задължителния паркинг, а пред нас се откри прекрасна гледка. Широка алея отвеждаше към невероятен по големина и архитектура дворец. Догдето око вижда - безкрайни поляни, окосени ниско и поддържани като в най-реномираните дворцови градини, тук-таме из тях се виждаха ята гълъби; цветни алеи, изкуствени езера, преизпълнени с диви патици, гъски, лебеди; ж.п. линия и влак, обслужващ само имението, горски масиви, подредени като в приказка, или по-точно - като нарисувани от художник. Невероятно - и с обемите, и с красотата...
И от умората ли, от горещината ли, от поразителността на мащабите ли - сърцето не издържа, стегна ме в такова менгеме, че не бе възможно да продължа. Помолих децата да остана при колата, а те да отидат сред тая красота, да питат, да гледат, да снимат... Но отказваха. "Ще дойдем друг път, за да можеш спокойно да разгледаш." Дори направих усилие, повървях по алеята към мястото, където се представяха билетите за посещение... Часовникът на кулата показваше 10, 45 часа. Но не би... Върнахме се в колата и тръгнахме към Оудиъм.


... На 8 юли, на път за Имението, минахме през спретнатия, красив Рединг. След него е Бенсън, където Хари има да свърши своя работа, а Сребрина ще потърси приятелката си Хедър, военна лекарка - да се видят, да пият кафе и да побъбрят...

...Малко преди да влезем в имението на Чърчилови, заваля. Вървим четирима с три чадъри към мястото на "пропуска". Сребрина, Хари и Стоян са с пропуски, които имат по-продължително действие, същински лични карти, със снимка и печат, само аз съм с писмо - бланка, удостоверяваща, че е заплатена сумата за билета (снимката ми не станала). На "пропуска" за десетина секунди ме снимаха и дадоха този билет, досущ като нашите лични карти, за които у нас чакаме по двадесет дни, или плащаме специална надценка, ако ще ни я издадат за десет дни. "То е - казва Стоян - понеже нашите администратори ползват компютрите само за игрички и за нищо друго."
Бързаме, заради дъжда, да влезем в замъка. И първото впечатление, че тук всичко е не само богато, подредено с вкус и висок критерий, но е и организирано перфектно.
Докато се порадваме на първите портрети по стълбището, изработени от изкусни майстори , започна истинската експозиция.

***
Уинстън Леонард Спенсър Чърчил е роден на 30 ноември 1874 г. Баща му, сър Рандолф Чърчич, консерватор, парламентарист, талантлив оратор, е най-малкия син на седмия дук на Марлборо. Майка му, Джени, е американка, дъщеря на нюйоркския бизнесмен Ленърд Джером.
Има по-малък брат, Джон.
Уинстън е отгледан в един от престижните домове на Англия. Поради ранната смърт на бащата и финансовите затруднения на майката, е под опеката на роднини на семейството. Бавачката Елизабет Ан Евърест му е най-близкият човек. Прекарва тежко детство. Баща му почива рано, едва четиридесет и петгодишен.
Дребен на ръст, с говорен дефект, заекващ, слаб физически и често боледуващ, осемгодишният Уинстън постъпва в училището "Св. Джордж", което се "слави" с честите и груби наказания. През 1884 година близките му го преместват в Брайтън. От 1888 до 1892 г. - в Хароу.
Имал труден характер, не бил примерен и добър ученик.
През 1893 г. едва-едва издържал приемен изпит за Сендхърст. Кралският военен колеж повече му прилягал и Уинстън Чърчил го завършва с отличие. През 1895 година постъпва на служба в престижния 4-ти хусарски полк (кавалерийски).
Пет години е офицер, участва във военни действия в Индия и Судан. Работи като военен кореспондент, пише и книги.
Но бързо му омръзнал военният живот.
През 1900 година става член на Парламента - депутат от окръг Олдъм и представител на Консерваторите. С Хю Сесил оглавяват група, известна като "Хулиганите". След четири години напуска консерваторите и преминава (!) на страната на либералите. През 1905 година консерваторите падат от власт. "Предвидливият" Чърчил, през 1906 година, когато либералите се затвърдяват във властта, става Министър на Колониите, по-късно министър на търговията и външен министър. В началото на 20 -те години на двадесети век е Първи Лорд в Адмиралтейството. Тук го заварва Първата световна... През 1915-та подава оставка... И пак става военен. В 1916 година е по бойните полета на Европа. Полеви журналист… Пак е готов да се върне в политиката. И се завръща.
През 1917 - 1918 година е реабилитиран пред партията от Лойд Джордж. Сега погледът му е насочен към Русия, неговата подкрепа е за "белите", ненавистта - към комунистическата идея, към резултата от Октомврийската революция. Но в 1922 година губи в изборната надпревара, напуска либералите и ... през 1924-та се връща, реабилитиран, в Консервативната партия.
Въжеиграч, ще кажете. Но талантлив.

***
Дребният на ръст в детството, слаб физически и често боледуващ Уинстън Чърчил сега притежавал огромна енергия.
Възстановявал се с много малко сън.
Основните му развлечения били лова, риболова, стрелбата.
Купил и кон за състезания - тригодишния жребец Колонист II. След него и още...
Обичал хазарта.
Уискито.

***
В експозицията впечатлява сивосинкав скулпторен портрет на Чърчил, чийто автор е Клер Шаридан. Малко след него е изложено куфарчето за кореспонденция, ръкописи, домашното Евангелие.
Интересни са картините и рисунките на Чърчил: "Градината", "Мимизан", "Езерото" . Веднага след тях е показан документ, че му е присъдено званието "Почетен гражданин на САЩ"
Той има нарисувани над 570 картини. Приживе направил няколко големи изложби. Първата била под друго име. Произведенията му сега се продават от големи аукционни къщи в целия свят. Картина на имението му Чартуел в Кент е продадена в Лондон за рекордната цена от 1 000 000 евро.
Ако сме честни - произведенията не са с такава висока стойност. Всъщност ценителите купуват не толкова картината, а името Уинстън Чърчил.

За да представят през многобройните посетители от цял свят живота и ставалото в този замък, е изграден цял театър. През петте стаи, през които преминаваме - като във филм - заснети артисти, а и изработени фигурални композиции пресъздават някогашните страсти, любови, израстване, придобивки в имането. Има зала, в която се е помещавал вътрешният театър, където Чърчилови са си представяли пиеси...
... Голяма част от посетителите с особен интерес разглеждат стаята, в която се е родил Уинстън, детското креватче, леглото. Показани са кафявите пантофи, кадифена (също кафява) нощница, приличаща на гащеризон.
Нататък са изложени множество порцеланови изделия. Впечатляват картините "Джон - единадесетият дук" и "Мери - дукесата на Марлборо" от Келер... Няма да можем да изредим всички - тук, в този замък, има още една цяла Национална Художествена галерия.
Задържаме се в Стаята за рисуване. В нея харесах картината "Четвъртия дук на Марлборо", а Сребрина - работите на лейди Киригрил.
Впечатляват гоблените и тъканите килими за стени в Зелената стая за писане. Знамената, бюрото, копие на писалището на първия дук, двата тъкани килими, заели целите стени на Държавната зала. И докато ги разглеждахме, часовниците заудряха 15 часа.
Втората държавна зала и Третата държавна зала задържат погледа на повечето посетители с ковчежетата за злато и скъпоценности, с художествено изработените писалища, кресла, библиотеки...
Нека, обаче, кажем, че онова, което ни впечатли най-много, е Библиотеката на Уинстън Чърчил. То е нещо неописуемо. Стаята, в която се помещава библиотеката (ако въобще това огромно, дълго колкото футболно игрище помещение може да се нарече стая) е втората по дължина в частна къща в Англия.
Стъписани от това неочаквано богатство, ние само отбелязваме част от книгите, чиито заглавия записахме: поредицата "История на Англия", "История на Кент", "Наполеон", "Кромуел", "Енциклопедия Британика", "Модерна история", "Изкуството", "Библиотека на Английската литература", "Уолт Уитман", "История на Английската литература", "История на Френската литература", "История на Италианската литература", "Шекспир", "Дикенс", и още, и още... Чел е и приказки. Ето я на челно място "1001 нощ"...
Десет хиляди тома в библиотеката са събрани от деветте дука. Останалото огромно богатство е събрано от Уинстън Чърчил.
Ние отделихме на тази библиотека голяма част от времето си за посещение. Впечатлиха ни старинни издания с великолепно оформление, с невероятна подвързия, редки издания, някой непревеждани у нас, луксозни издания за определен кръг почитатели, джобни издания, и издания в неочаквано голям формат. Книги от всички континенти и книги от най-големите световни автори.

***
В началото на тридесетте години е новата преориентация на Чърчил. В Германия национализма се засилва, превъоръжаването е в пълен ход, Европа е на пътя на войната. Чембърлейн, в желанието си да запази мира, или в страха си, преговаря с правителството на Хитлер. През 1939-та е нападната Полша. Същата година Чърчил е назначен във военновременната комисия. Поема Адмиралтейството. Към военноморския флот "тече" съобщение: "Уинстън се върна".
1940-1942 г. Чърчил е министър-председател, на мястото на Чембърлейн. Англичаните убедено говорят, че той укрепил духа им за съпротива срещу Хитлер. Това е преломен момент за островната държава. И за външната й политика. Засилват се отношенията със САЩ. Чърчил се обръща и към Русия. През 1941 година се подписва споразумението между Англия и СССР за борба срещу Германия. Върлият антикомунист вярвал, че Хитлер е по-опасния враг.

Второта световна война "извежда" Уинстън Чърчил на гребена на вълната. Той е човекът, чиято смелост, сила и кураж вдигат объркания и смутен след безпрецедентните въздушни атаки на хитлеристите английски народ на свещена борба в защита на Англия. Благодарение на умелите му действия, на непреклонния му характер, Англия повярвала, че може да спечели битката за Острова. И да разбие мита за непобедимостта на Хитлеровия райх.
Преди Чърчил богоговеел, както и цяла Англия, пред флота. Пред Камарата на общините заявявал: "Докато всяка голяма европейска държава трябва да поддържа на първо място голяма армия, ние, жителите на този щастлив остров, облекчени, благодарение на географското си положение, от двойно бреме, можем да насочим цялото си внимание и усилия към флота. За какво ни е да се отказваме от игра, която със сигурност ще спечелим, за да играем игра, която неминуемо ще загубим".
През войната казал добри думи за пилотите.
През юни 1940 г. германците превземат островите в Ламанша. Хитлер разпорежда подготовката на операция "Морски лъв". Инвазията в Англия не потръгва добре - още първия ден хитлеристите губят 75 самолета, кралските военно-въздушни сили -34. Паметни са думите на Чърчил, изречени на път към имението "Чекърс" в Бъкингамшър, графство в Югоизточна Англия, пред офицер от щаба: "Никога в историята на войните, водени от човечеството, не се е случвало толкова много хора да са задължени на толкова малко."


***
В началото на 1943 г. Хитлер дава заповед за премахването на Чърчил. За атентата са изготвени два плана: по първият той трябвало да се осъществи по време на полета за Казабланка, където Чърчил се среща с президента Рузвелт (Казабланкската конференция 14 -24 януари 1943 г.), по вторият - в самата Казабланка.
В книгата "Двойната игра" Иън Колвин пише: "За плановете за убийството на Чърчил можеше да се научи нещо в Лисабон. Той се намира в центъра на въздушните комуникации на съюзниците. От столицата на Португалия може да се наблюдават полетите на самолетите и движението на корабите. Още от първите дни на войната става ясно какви големи възможности дава този град и страната като цяло за разузнаването."

Атентатът е осуетен, благодарение на шефът на Абвера адмирал Канарис, един от високопоставените съмишленици на съюзниците сред нацистката върхушка по време на Втората световна война.
Според посланик Хойнинген адмирал Канарис е успявал в условията на изключителна секретност да установи контакт с англичаните и да противодейства на опитите за диверсионни операции на немците в Португалия.

След 4 месеца се провежда втората вашингтонска конференция. На връщане от Белия дом, 30 май 1943 г., в Алжир Чърчил се среща с Шарл де Гол. Агентите на Абвера съобщават за визитата и немските ВВС са подготвени да прехванат самолета му. На 1 юни 1943 г. е свален пътнически самолет на "Бритиш оверсийс еъруейз" от изтребители на "Луфтвафе". Загива екипажа и всички пътници между които Алфред Ченфолс, правителствен експерт по финансовите въпроси, който много прилича на Чърчил.

***
След края на войната, в Ялта (февруари 1945 година) Чърчил, Сталин и Рузвелт "разписват" следвоенната подялба на Европа. В средата на 1945 г. е заменен на поста министър-председател от лейбъриста Атли.


***
На 5 март 1946 Уинстън Чърчил произнася реч във Фултън, в която заявява: "Никой не знае, какво ще се опитат да извършат в най-близко бъдеще Съветска Русия и нейната международна комунистическа организация, нито какви са границите, ако въобще има такива, на техните експанзионистки и пропагандистки стремежи... Аз не вярвам, че Съветска Русия жадува война. Но тя жадува плодовете на такава война и неограниченото разширение на своята власт и идеология".
Фултъновата реч на Чърчил се смята, особено в Съветския съюз, не само за начало, но и за причина на "студената война".
Генерал Павел Судоплатов, от началото на лятото 1945 г. ръководител на отдел "Ф" на НКВД, в чиито задачи влиза работата на окупираните територии, а от август - ръководител на отдел "С", ангажиран със завладяването на западните атомни тайни. Ръководи задграничното разузнаване и разузнавателното подсигуряване на външнополитическите акции на Сталин. След смъртта на Берия е арестуван и 15 години лежи в затвора. В мемоарите си, издадени в края на 90-те години, когато вече е на преклонна възраст, често нарича нещата с истинските им имена.
Той посочва двусмислеността на съдържанието на Ялтенските и Потсдамски съглашения: "Ожесточено критикуват Сталин за това, че е предал принципите и нормите на човешкия морал, подписвайки пакт с Хитлер. При това обаче се изпуска от внимание, че Рузвелт, Чърчил и Труман (Ялта, Потсдам) подписаха със Сталин тайни съглашения и протоколи за разделянето на Европа и за предаването на Съветския Съюз на емигрантите и бегълците, потърсили убежище от съветския режим на Запад".
Още: "Прието е да се смята, че "студената война" започва с известната реч на Уинстън Чърчил във Фултън... За нас обаче конфронтацията със западните съюзници започна веднага след навлизането на Червената армия на територията на страните от Източна Европа. Конфликтът на интереси бе вече налице. Принципът за провеждане на многопартийни избори на освободените земи и формирането на коалиционни правителства (с фактически прозападна ориентация), както бе предложил президентът Рузвелт в Ялта, можеше да бъде приемлив за нас само за един преходен период след поражението на хитлерова Германия".

... През 1951-на отново е министър-председател, но годините са напреднали, нямало го вече предишния Чърчил. Главните му усилия пак са насочени към отношенията между Англия и СССР.
През 1953 година получава рицарско звание от британската кралица Елизабет II.
Има и такова отличие "Най-великия британец". Присъдено му е след допитване кой е най-великия сред сънародниците. През 1955 година, на 80 годишна възраст, Уинстън Чърчил подава оставка като министър-председател и се оттегля от политиката.
Последните години от живота си прекарва тук, в това имение.

***
...Английски историци смятат, че Чърчил започва да пише, за да съхрани начина си на живот след загубата на семейно богатство при големия крах на Американската стокова борса.
Автор е на шесттомна история на Втората световна война 1948-1954 и четиритомна "История на англоезичните народи".
През 1953 година му е присъдена Нобеловата награда за литература.

***
Със съпругата Клементин Хозиър имат пет деца: Даяна, Риндолф, Сара, Мериголд (умира тригодишна от сепсис) и Мери.
Трудно завързвал приятелства. Близки му били професор Фредерик Линдеман (германски евреин, завършил университет в Берлин и Сорбоната, присъединил се в 1914 година към Британския Кралски летателен корпус, директор на Института по експериментална физика, главен научен съветник на правителството), лорд Бийвърбук (вестникарски магнат, собственик на "Дейли Експрес", при Чърчил, от август 1940 г. - министър на авиационното производство, от юни 1941 г. - министър на снабдяването, член на Военния съвет), Брейкън, Бирканхийд.
Обичал вечерните сбирки - прекарвал често прекрасни вечери с великия Чарли Чаплин, с гения, но и запален по социалистическата идея Алберт Айнщайн, с офицера Лорънс Арабски.

***
Посетихме и църквата на имението, в която най-впечатляваща е бялата скулптурна композиция. Тук членовете на големия род, са идвали не само на божи празници, а и в делнични дни на молитва. Уинстън Чърчил, особено в последните години от живота, също редовно посещавал църквата...
После посетихме, в специалните помещения в близост до нея, подреденото изложение на каруци, оръжия - саби, пушки, военни ножове, гюлета...
Имаше интересен кантар: отмерва колко гюлета тежиш... Премерихме се: Сребрина - 5, аз - 6 гюлета. Стоян и Хари вървяха преди нас, Сребрина ги повика да се върнат, за да видим колко гюлета тежат - не пожелаха...

И тръгнахме да снимаме навън - двореца, прескъпата и красива железна ограда, тучните поляни с прелестни фазани по тях, изкуствените езера, по които плуваха диви патици, гъски, лебеди, влакчето и ж.п. линията на имението, невероятната градина до ресторанта - с красивите статуи, със зелени и водни площи и водни лилии в тях, чемширени огради и причудливи фигури, невероятните бели, червени и розови цветя, малките отворени бусчета, с които превозваха посетителите в имението, входа към замъка, художниците, които рисуваха в зелените поляни, прекрасните вековни дървета...

През мостчето на първото изкуствено езеро се отправихме към Колоната на победата. Гледах величавия паметник, а мисълта ровичкаше: Защо този "най-велик британец" недолюбвал моята страна? Защо обикновените англичани често заставали на страната на българския народ, а ръководителите й - против?... Но това не ми пречи да видя огромния подвиг в един човешки живот, особено в годините-изпитание за родината му.
Уинстън Чърчил е част от общите усилия за победата над Хитлерофашшизма. Англичаните казват - сериозна част.

Поляните на имението продължават и след Колоната. В края им, на височината, започват горските масиви, също принадлежащи на Чърчилови. Трудно е, но защо да не извървим и пътя до там. По нагорното. Бавно, с усилие, но... до най-високото. Тук, от където се вижда като на длан Имението, разпростряло се на десетки хиляди декари площ. Гледката е божествена - красота, строгост, богатство.
Как е натрупано това богатство от фамилията, как е придобито, с труд и умение ли - никой не ти казва, но и никой не пита.
Островитяните идват тук единствено да се поклонят пред големия син на Англия.


***
"Готов съм да се срещна със Създателя. Дали Създателят е готов за великото изпитание на срещата с мен, е друг въпрос." Тези думи изрича Уинстън Чърчил в края на земния си живот.
На 10 януари 1965 година получава поредния удар. И е безпомощен. Животът е възможно да се поддържа само от системи. Близките отказват!
Сутринта на 24 януари семейството се е събрало около леглото, съпругата Клементин държала ръката му. Той едва разбираемо прошепнал: "Толкова съм отегчен от всичко". В осем часа великият англичанин, живял деветдесет години и четиридесет и един дни, напуснал белия свят. Тук, в имението на херцозите на Марлборо. Сред това богатство и тази красота.

 

ХАРТЛИ УИНТЛИ

25 юни 2009 г.

Сребрина ще кара за пръв път кола с волан от дясно по английските пътища. Хари е на работа, а тя иска да ни покаже едно прекрасно английско село - Хартли Уинтли.
Селата на Англия са красиви.
А какви имена имат: Одиъм, Сънлива морава, Висок Великден, Златно гърне, Коледно пасбище, Нова радост, Полето на нимфите, Хартли Уинтли…
И каква грижливо поддържана красота: големите блокове земя с пешеходните пътеки сред тях, полята с ръж, пшеница, ечемик, лавандула, цветните алеи по улици и дворове, зелените площи и парковете…
Няма от бога дадена и поддържана красота - човекът сам я създава и поддържа.
Това ни показва и Хартли Уинтли.
Три парка има Хартли Уинтли, малко езеро в единия от тях, този в центъра на селото - с патици, гъски, диви патици, гмуркачи. .. А около него - катерички във вековните дървета, бело-кафяви, бели, сиви "пощенски" гълъби, косове, врабчета…
Това - на стотина метра от няколко прекрасни игрища за крикет, и на четиристотин метра от голф игрища, поддържани във великолепно състояние…
Село ли? Хартли Уинтли е по-красиво, по-устроено, а и по-заможно от редица наши, а и английски градове. Но не са ли пребогатски и преподредени Голдън Аот (Златно гърне), близкото до летището за частни самолети Лазам (Lashам), Оудиъм - с главната улица, която е по-красива от главните улици на редица градове, село с богатски къщи, църкви, кръчми, ресторант, но още китайски ресторант, индийски ресторант. А онова село до кръчмата "Черния лебед" на левия бряг на Темза, мястото, където се развиват събитията от романа "Трима души в една лодка" на Джером К. Джером и където видяхме "паркирани" стотици малки и големи най-скъпи плавателни съда и къщи, за които човек само може да мечтае!…
В парковете на Хартли Уинтли - вековни дървета (всяко със свой номер), за които хората се грижат, опазват и поддържат. Тук, приседнали сред прохлада и зеленина, можем да се радваме на постигнатата с труд през годините красота и да си припомним пътят, по който се стига до нея…

Строителството в градовете на Англия в XIX, особено в така наречените работнически центрове - Бирмингам, Манчестър, Нюкасъл, Нотингам, Братфорд, Лийдс е ужасно некрасиво. И днес хиляди живеят в жилища, строени преди век от строители-спекуланти, когато развитието на манифактурните предприятия "привиква" базработното множество в тези градове. Не ги е било еня предприемачите за красотата, а единственото, което преследвали, била печалбата. Тези предприятия не съществуват, но къщите са тук, непокътнати. Авторът на романи, разкази, есета, пътеписи и на поезия Лорънс (1885 - 1930 г.) пише: "Истин- ската трагедия на Англия е грозотата. Природата е прекрасна, но съградената от човешки ръце част на Англия е толкова от- блъскваща… Голямото престъпление на богаташите и индустриалците, извършено през цветущата викторианска епоха е, че са осъдили работниците да живеят в грозота, грозота и пак грозота… В англий- ския характер така и не се развиват положителни черти на градския жител, гражданското съзнание."
Днес в тези градове е групирано разнородно по цвят, език и религия население - емигранти от Китай, Индия, Виетнам, Корея, от страните на Източна Европа, от Турция, от Африканските държави…
(Близки са нещата в Уелс и в Северна Ирландия. Има статистически данни, че в Северна Ирландия ирландците са по-малко от жителите с майчин език китайски.)
В градовете живее голямата част от населението на Англия.


Земеделието на Острова е особено важен бизнес. И английските села, най-вече тези в Южната част на страната, са бъкани от богаташи. Богатите идват, създават си уют, какъвто няма и в града, строят красиви къщи, поддържат паркове, игрища, улици и площади. Къщите тук струват няколко пъти по-скъпо от апартамент в Лондон.
Тези села са по-благоустроени и подредени, по-красиви от централните части на градовете. Някогашните селяни могат тук да работят, но не и да живеят. Повсеместна е практиката в богатите села хората, които се занимават със земеделие, селскостопанските работници, да живеят в предградията на близките градове и да пътуват.
Бях чел за нещо близко в Джейн Остин, в Киплинг… Но това, което видях с очите си, надхвърля прочетеното, уголемило се е, развило се е…

      
      

В това богато село, някой полушеговито подхвърли известната мисъл*, че елитът на Англия и Франция е изпълнен с уважение един към друг, а народите на двете страни - с презрение един към друг. Като се възползвам от това споделям, че елитът (управляващите) на Англия винаги са гледали с пренебрежение на моята страна. Но народа на островната държава е бил и е добронамерен към нас, българите.
Джон, който полива тревата на голф-игрището разказва, че живее в предградията на Лондон, пътува всяка сутрин до Хартли Уинтли и всяка вечер обратно до Лондон. По-евтина му е квартирата там.
Каза: "Всички знаем, че бог е англичанин". И изрецитира Уилям Блеик: "А тез нози дали във древни времена са бродили на Англия в зелените полета?"
Допълни: "Само че за някои полетата са по-зелени… Спечелилите в града идват да живеят спокойно и в разкош тук. Аз съм само помощник в този им живот…"
Колко е прав, казах си, Джеръми Паксман, когато, разсъждавайки, че консерваторите държат провинцията в централните графства, а лейбъристите градовете, прави извода: "Това означава, че тези, чийто бизнес процъфтява, рано или късно се преселват в територии с друг политически уклон. По този начин се установява фаталната зависимост между политическа принадлежност и социални амбиции." А мигар нашенските политици на Прехода не се "преселват в територии с друг политически уклон"? Нима не е фатална зависимостта между политическата им принадлежност и социалните им амбиции!
… "Всички знаем, че бог е англичанин". Откъде да знае Джон, че във футболното лято на 1994 година се роди нашето: "Господ е българин!" Но знае Стоичков. Още по-добре знае Димитър Бербатов, фен е на "Манчестър юнайтед".
Преспиваш ли понякога тук? - питаме го. "Няма кой да ме покани!”- смее се.
Анличаните не канят лесно на гости у дома. Живеят затворено. Дискретни са. И горди, самоуверени. Защитават семейното огнище.
Не може да отидеш на гости, ако не си поканен. Не може като у нас, ей така - да позвъниш на входната врата и да влезеш.

Почти цяла Англия живее в еднофамилни къщи. Ненатрапливи, без излишен лукс, но с най-необходимите удобства. Снабдени са с газ, електричество, вода. Асфалтиран е пътя до всяка къща. И в селата. Канализация - навсякъде. Улиците нивелирани - една локвичка не можеш да видиш след дъжд. А вали почти всеки ден. И около тези къщи се върти животът им. Вън от къщата очакванията на англичанина не са големи.
В селата, които обиколихме, а и в градовете, почти не видяхме улични кафенета. Имаше в Стратфорд, но в тях бяха чужденците-туристи. Англичанинът обича да седне в кръчма, но най-вече в къщи, в оградения с висока ограда (или зеленина) двор. Аз харесвам това, че поддържат хубави дворове, че от стаята излизат и стъпват на тревата, че са на чист въздух, което ги прави по-здравословни.
Видимо е: обичат старината, пазят я. Старите къщи са по-скъпи от новите. Особено тези с големите дървени греди… Англичанинът боготвори домът, природата и климата на Англия, добротата у човека.

* Морис Дроон, министър на културата на Франция през 1973 г. казва:"Елитът на двете нации е изпълнен с взаимно уважение, а народите - с взаимно презрение."

 

БОГАТСТВОТО НА "ТРАФАЛГАР"

Националната портретна галерия

5 юли 2009 г., неделя

Сутринта имаше облаци, плашехме се, че са дъждоносни, но вейна вятър, метлата му ги помете, остави само синьото на небето и усмихнатото лятно слънце.
Към 10 часа тръгнахме от Оудиъм за Лондон - да посетим Националната портретна галерия и Националната художествена галерия.
Лондон е светъл, къщите му - грейнали, неделния ден - извел много млад народ по улиците и площадите.
Паркирахме колата в началото на улицата, на която живеят Елена и Ванчо Търнавски. Сребрина им се обади по телефона, каза къде ще бъдем - ако се освободят да пием кафе и да се видим.
С билета, който купуваме за 2 паунда, можем да пътуваме в метрото целия ден. Качихме се на началната спирка "Чуковете". В електричката - спокойни, уравновесени, приятни младежи, повечето японци, китайци…
Не губим време и влизаме в Националната портретна галерия. Тя е открита през 1856 година и съхранява голяма част от творбите на английските портретисти.

Първа е залата на Тюдорите. Какво може да впечатли окото на ценителя тук - "Сър Томас Мор и неговата фамилия" на художника Роуланд Локкей, "Ричард III"и "Хенри VIII" (и двете от неизвестен автор), стилният портрет на Елизабет I и портрета на Робърт Дювре, последния фаворит на Елизабет I (авторът също е неизвестен, макар че има предположения да е Маркус Герардс). Още - "Аркадия" на Филип Сидней, "Конференцията в къщата на Самърсет" с единадесетте портрети…
Честно казано, очакванията ни бяха по-големи, видяното леко ни смути. Прехвърлихме се в следващата зала "Шекспир и неговият кръг", където повечето неща са от късния якобински период. Може би заради великия поет и драматург интересът към показаното в тази зала е по-голям. Тук са портретите на Уйлям Шекспир (автор Джон Тейлър), Бен Джонсън (автор Ейбрахам Влейнберг), Елизабет Бурней (автор сър Голдфилд Кнелер, който има художествен талант, но не постига голям успех и се отказва, за да се посвети на литературата), на Михаил Драфтон, Томас Сасквил, Едмунд Спенсер, Кристоф Марлоу, Джордж Кейт, принц Чарлз Едуард Стюард, Джордж Уейд, Ричард Миид, Хенри Джон…
В залата "ХVIII век", сред многото образи на важни личности от времето, а също и сред многото първенющина, стигаме до чудесен "Портрет на великия градинар", запазил за поколенията образа на създателя на едни от най-добрите дворове и градини в Англия. Впечатляват още портрета на Йоаким Кристиян Бах, най-малкия син на великия композитор, и на Шарлот София.
В отделна зала са портретите на хората, прославили Островната страна в Америка и Индия - ърл Шахам, сър Филип Франсис, Исак Нютон...
В зала "Скандални кралски личности" правят впечатление портретите на Доротни Джордан, крал Уилям IV, крал Джордж IV, Мария Анфитджеруорт, Ърнест Аугустос, Фредерик II, Еми Хамилтън, Х. Нелсън…
Скандални кралски личности… Когато една държава съхранява историята си, тя го прави във всички аспекти, не "реже", "не се срамува", не "подправя". Така, навремето, бях впечатлен, когато в руския Ермитаж видях изложено "копче от дрехата на Николай II". За нас, българите, които не знаят гробовете на своите царе, на Левски и Ботев, които разрушават паметници и правят постоянни опити да "пренаписват" историята си, това е сериозен урок… Защо, мислех си, у нас да няма зала за тези, които облякоха във власт разгула и деморализацията, които съдят дребните крадци на орехи и мамули, след като преди десетилетие ограбиха заводите и фабриките, земите край Черноморието, банките и бедния народ, чрез обезценяването на лева? Защо да няма зала за крадливите милиардери и милионери, за да ги вижда и знае народа? И не да съдят, а да нямат право да влизат в съда, освен като подсъдими…
В залата на "Романтиците" са чудесните портрети на Уолтър Скот, Самуел Тейлър, Джейн Остин, Робърт Бърнс, Уйлям Блейк, Байрон, Пърси Шели, Мери Шели… Тук най-често се задържат благодарните островитяни.
Националната пор- третна галерия предлага още "Зала на модернистите", където впечатляват портретите на Йон Филип Кембъл, Шарлот Кембъл, Маркс Брунел, Едмунд Кийн, Йонг Рос; "Зала на Реформацията", където привличат вниманието на всички посетители двете огромни платна на художника Джордж Хейтър (1791-1871) "Народното събрание 1833 г." с триста седемдесет и пет образи. А имал идея художникът да нарисува всичките шестстотин петдесет и осем депутати…
Английските портретисти се учели и взаимствали от работещите в Англия чуждестранци Ханс Холбайн през ХVI в., Рубенс през ХVII в. и най-вече Ван Дайк.
Основател на английската художествена школа е Уйлям Хогарт (1697-1764), най-прочутия портретист на това време - Джошуа Рейнолдс (1723-1792), създал чудесна галерия от реалистични и емоционални портрети. Голяма популярност получават парадните портрети на художника Томас Гейнсбъроу (1727-1788). За най-талантливи последователи на Рейнолдс и Гейнсбъроу се смятат Джордж Ромни и Робърт Лорънс…
Поизморихме се и тръгнахме навън, влязохме в един пъб - да обядваме. В пъба - пълно с хора, но е тихо. Никой не говори на висок глас, не се притеснява, не подвиква, че келнера не е дошъл веднага, или че закъснява поръчката…
Когато излязохме, площад "Трафалгар", облят от слънце, ни привлече като с магнит. Наистина това е не само свято и не само символично място за гражданите на Англия и за гостите на островната държава.

       

Площадът, който някога носел името "Крал Уйлям IV" е преименуван на площад "Трафалгар" по предложение на Джордж Тейлър, за да ознаменува английската победа над френско-испанския флот в битката при нос Трафалгар през 1805 година. Организиран е по изключително талантлив начин, дело на архитект Сър Чарлз Бари, завършено през 1845 година. "Трафалгар" има огромна централна част, от трите страни на която са улиците, част от път А4 и от четвъртата - стълбището, което води към Националната художествена галерия. В самото сърце на площада е колоната на Нелсън, на върха на която е статуята на адмирала. Заобиколена е Колоната на Нелсън от фонтани и четири бронзови лъвове.
В източната страна на "Трафалгар" е църквата "Свети Мартин", на юг е Уайтхол.
На трите плинта в ъглите на площада се издигат статуите на Джордж IV, Хенри Хавелок и сър Чарлз Джеймс Нейпиър. Четвъртият плинт, предвиден за конна статуя на Уйлям IV, остава празен. Отпървом не се намерили средства, после заспорили кой от националните герои да заеме мястото. И то оставало празно… Празно е и днес…
На поляната пред самата Национална галерия има две статуи - на Джеймс II и на Джордж Вашингтон, последната издигната върху земя, докарана от Америка…

 

Националната художествена галерия

Националната художествена галерия на Англия, чиято сграда е разположена в северната част на площад "Трафалгар", е един от най-важните културни институти на Великобритания и е сред най-богатите в света. Открита е на 11 май 1824 година.
Тук е събрано безценно художествено наследство, което събира творци и ценители от цял свят.
Англичаните заявяват, че повече от половин век е бил необходим, за да надделеят в борбата за- стъпниците за създаване на отделна Национална художествена галерия на островната страна. И какво помогнало в тази титанична борба?- Смъртта на колекционера Ангерщайн, в чиято сбирка имало 38 картини на прочути майстори, като "Венера и Адонис" на Тициан, работи на Рубенс… Тогава Джордж Бомонт и художника Лоуренс се обърнали към министър-председателя лорд Ливерпул с молба държавата да откупи ценната сбирка. Щастие е, че понякога в правителствата има разумни хора - взето е решение за откупуване на ценната колекция и за създаване на Национална художе- ствена галерия, за чиито първи нужди отпуснали три хиляди фунта. Галерията е открита в дома на Ангерщайн на улица "Пел Мел" .
През 1831 г. в галерията постъпва и сбирката на големия колекционер Б. Холуел-Кар, в която между тридесет и четирите картини са "Св. Георги" на Тинторето, "Светото семейство" на Тициан, "Къпеща се жена в ручей" на Рембранд.
Същата година се решава да бъде изградена Национална художествена галерия. Проектът е на арх. Уилям Уилкинс.
Новопостроената галерия отваря врати за публиката през 1838 година. Това е огромна сграда, с импозантни колонада и висок фронтон. Сто и шейсетметровата й фасада затваря от север пространството на площад "Трафалгар".
Тук ни показват първият каталог със 114-те картини, с които разполагала галерията тогава. После разгледахме и каталога, издаден през 1843 година, който включва вече 187 картини.
Бавно и прецизно се попълвала колекцията - с шедьоври на стари май- стори. През 1834 г. е закупена една от най-добрите творби на Кореджо - "Възпитаването на Амур". Картината има дълга история и тук дълго я разказват. Рисувана през 1521/22 г., картината е откупена през 1628 година за сбирката на крал Карл I. След неговата екзекуция попада в Испания, от там я заграбва френската армия и става собственост на любимият зет на Наполеон - Мюрат. Мюрат е екзекутиран при краха на Наполеоновата империя и жена му изнася картината във Виена. През 1822 г., по време на Втория Виенски конгрес, на раз- продажба на картини Ан- глия успява да закупи "Възпитанието на Амур".
Още докато разглеждахме творбите в първата зала "Тициан и венецианските майстори", великолепните "Семейство Вендрамил", "Христос и фарисеите", "Алдобрандиска мадона" забелязах щастливото удовлетворение в лицата на Стоян, Сребрина и Хари. А по-нататък се отвориха "художествените прозорци" на Франциско Гоя, идваше самостоятелната зала на Каналето. Тук, след като разглеждахме невероятните постижения в "Залив в Сан Марко", "Площад Сан Марко", "Лондон…", "Венеция", Сребрина изрече: "Каква красота, божествена, а ние загубихме три часа да вървим из портретите на Тюдори, Стюарди и незнам какви още…"
Не, ние не сме загубили тия три часа. Към съвършенството се върви трудно и бавно. Какво са нашите три часа пред техните три века! Не се стига лесно до голямата красота, до великата простота…
А следваха големите - Гиндо Рени, Салвадор Роси, Микеланджело, морските пейзажи на Жозев Търнър. Следваха великаните… Ето ни на метри, на сантиметри от "Слънчогледите" на Ван Гог. Залата е грейнала цяла. Усещането е неописуемо, за такъв миг си струва човек да се труди години, да живее…

Може би пред такива творби е редно да се изрича великата фраза: "О, миг, поспри!"… Ето защо Паустовски е казал, че великия холандец на платната си “преобразява земята. Ся-каш я промива с чудотвор- на вода и тя се озарява от такива ярки и наситени багри...” Знанието е едно, мислех си, информацията… Картината можеш да я видиш на цветна репродукция, да я преснимаш, да си я свалиш от Интернет… И да смяташ, че я знаеш. Но не е същото, не е… Гледам Стоян, Сребрина и Хари - в очите им се чете очарование и възхита. Пред тях група студенти, заедно с преподавателя си, обсъждат, приближават картината, отдалечават се, но и те, както и всички посетители в залата, са в особен захлас, в някакво превъзбудено състояние…
В Галерията са показани шедьоври от различните европейски школи и особено от Италианската.
Ние вървяхме изумени сред картините на Дучо, Маргарито от Арецо и другите тоскански майстори от ХIII - ХIV в., на Пауло Учело ("Битката при Сан Романо" - една от първите батални картини в европейската живопис), на Мазачо ("Мадона с младенец"), Джовани Белини ("Портрет на дожа Леонардо Лоредано"), Ботичели ("Венера и Марс" и "Портрет на млад човек"), Леонардо да Винчи ("Мадоната в пещерата", "Света Анна"). Спираме продължително пред колекцията с платна от Рафаело ("Св. Екатерина", "Сънят на рицаря", "Мадона ансидеи"), Микеланжело, Тициан, Веронезе, Тинторенто, Караваджо...
Английската национална галерия притежава богата колекция от нидерландската, фламандската и холандската школи. Времето ни притиска, но неможем да не отдадем заслуженото на Ян ван Ейк ("Портрет на семейство Арнолфини"), на Рогир ван Дайк, Питер де Хох и др. Рембранд е представен с прекрасни творби, сред които се откроява автопортретът му в напреднала възраст. Удостоеният с рицарско звание от крал Чарлз I за изписването на "Банкетинг Хол" в двореца Уайтхол Рубенс, присъства в експозицията с великолепния портрет на Сузана Формън.
Испанската школа е представена от Ел Греко ("Изгонване на търговците от храма", "Портрет на дожа Луиджи Корнадо"), Веласкес ("Венера с огледало", "Кралски лов", "Портрет на Филип IV", "Христос след мъчения", "Христос в дома на Марта и Мария"), Франсиско Гоя ("Портрет на Изабела де Борсел", "Портрет на доктор Перал", "Портрет на херцог Уилингтън")… По-нататък са немските художници Албрехт Дюрер ("Портрет на баща ми"), Ханс Холбайн Млади - ("Посланици", "Кристина Миланска") , френските живописци Клод Лорен, Пусен, Вато ("Гама на любовта"), Шарден ("Малка учителка"), Енгър, Курбе, Реноар ("Чадъри"), импресионистите Тулуз-Лотрек, Пол Сезан ("Старица с броеница") …
В Националната галерия са и платната на най-известните английски художници. Тук са творбите на Уилям Търнър (1775-1851) и Джон Констейбъл (1776-1837), които бележат върха на английския пейзаж през ХIХ век. Търнър завещава на държавата около триста картини и над 19 хиляди(!) рисунки и акварели. В Националната галерия сега са "Дидона строяща Картаген" и "Скриването на слънцето в облак", останалите, според изразената воля на художника, са експонирани заедно в от- критата през 1897 г. галерия "Тейт".
В националната галерия са произведенията на "звездите" на британското изкуство през ХХ век Люсиен Фройд, Франсис Бейкън, Дейвид Хокни, Л.С. Лоури, Стенли Спенсър, Дънкан Грант, Бен Никълсън, Бриджет Райли, Питър Блейк, на така наречените "млади британски художници"- съвременниците Трейси Емин, Деймиън Хърст, Крис Олфили, Сам Тейлър-Ууд, братята Чапман, Рейчъл Уайтред, Джилиън Уеъринг, на талантливите скулптори Джейкъб Ъпстейн, Хенри Мур, Елизабет Фринк, Едуардо Паолоци, Барбара Хепуърт, Антъни Каро, Маги Хамблинг, Алекзандър Калдър, Антъни Гормли…
… Преди началото на Първата световна война в Националната художествена галерия вече има над три хиляди картини. Близо половината от тях са предадени на Галерия Тейт, ала пак залите са тесни за експозицията. През 1911 година пристрояват нови помещения. И продължава увеличаването на художественото богатство. Създаден е нов, Френски отдел. В него са картините на Мане ("Портрет на Ева Гонсалес", "Музика в Тюйлери"), на Реноар, Коро, Доме ("Дон Кихот"), Енгра .
Частното колекционерство и частните галерии са особено силно развити на Острова. В тях школи и творци са често по-добре представени, отколкото в държавните галерии. Откритата през 1900 г. галерия "Уолес", например, събира десетилетия наред френски и английски май- стори от ХVIII век.
За десет дни в навечерието на Втората световна война картините от Националната художествена галерия са "евакуирани" в Северен Уелс. През септември 1941 г. те са събрани за съхранение в дълбоко подземие с климатична инсталация в района на град Менод-Куери в Уелс.
През януари 1946 година е преподредена пълната експозиция и галерията подновява нормалната си дейност.

Днес Националната галерия на площад "Трафалгар" предлага на творците, а и на ценителите на художественото творчество над две хиляди картини, измежду най-добрите, най-талантливите, създавани в света през вековете.
Едно наистина безценно художествено богатство.

***


...Ние си тръгваме от Оудиъм, но оставяме тук частица от сърцето си.
Най-чувствителната и най-любвеобилната.

На два пъти по двадесет и три дни пътувахме в градовете и селата на Англия, вървяхме из полетата и долините й.
Много ветрове вяха в нас. Много вяхме и ние в перките на разни вятърни мелници.
Живот.
През цялото време мисълта сравняваше и успоредяваше всичко с нещата и живота в моята родина, в България. И без да искам пренагаждах за нея стиховете на Шекспир:

... очите ми, във плен на мисълта,
способностите свои са сменили
.................................................
Защото всичко - мъртво или живо -
те виждат само с твоите черти:
море и връх, противно и красиво,
орел и гълъб - всичко туй си ти!
Тъй честна е към тебе мисълта ми,
че кара моя поглед да ме мами.

Вятърът е взел метлата и чисти улиците. Вика и облаците, дърпа ги с невидимо въже, та след като помете, те да измият... Ще светне сетне слънце и по синевата на ведрото небе ще тръгнат любимите му герои - облачета бели.
Я кажете ...

 



 

 

 


 


 


Реклама

ИНТЕРВЮ
СЕВЕР

 

 

 



НОВИ КНИГИ
"КОНТАКТ-92"





ХОРОСКОП
АРХИВ

ГАЛЕРИЯ

ВИДЕО
Очакваме вашето мнение!
ПИСМА ДО
"ЗОВ ЗА ИСТИНА"
РЕКЛАМА
КОНТАКТ С НАС 
Creative Commons License
ТЕМИ

Марин
БОТУНСКИ

Марин Ботунски "В СТРАНАТА НА ШЕКСПИР"

"В СТРАНАТА
НА ШЕКСПИР"


2 ГОДИНИ
ZOVZAISTINA.COМ