Български език  English  Русский  Deutsch  Francais  Espanol  Nederlands   Italiano  Portugues  Greek   Romanski  Polski  Hrvatski  Cesky  Chinese  Japanese

 

Марин БОТУНСКИ

ВИЖ ПАРИЖ И ... ЖИВЕЙ!

                                                                „Ако сте имали късмет да живеете в Париж,                                                                 където и да отидете по-късно в живота си,                                                                 той остава с вас, защото Париж е един                                                                 безкраен празник…”
                                                                                                                      
Ърнест Хемингуей.

                                                                „Париж е таванът на човечеството“
                                                                                                                      Виктор Юго

I.
В началото на юли 2010 година пътувахме със сина Стоян за Тилбург, градът, в който ще живеят дъщерята Сребрина и нейният избраник - Хари. Тригодишният им престой в Англия привърши. Преместваше се и местоработата на Хари в Холандия. И те напускаха изкусноподредения град Aмърсфорд и се преселваха в Тилбург, разделяха се с досегашното си жилище и потърсиха друго...

 

      
      
      
      

Близо двестахилядният Тилбург се намира в провинция Северен Брабант и е шести по население в Нидерландия. Тилбург става град през 1809 г., създаден от махали и малки села, свързани помежду си. Имената на старите квартали Хойвел, т' Хайке, Корвел, Велдховен, Брукховен, Урле, Хаселт и т' Гоирке всъщност са имена на някогашните селища.
С какво е известен градът? На първо място с думите на крал Вилхелм II: „Тук дишам спокойно“. Той разпоредил построяването на дворец в центъра на Тилбург. Починал преди да е завършен и кралското семейство го дарило на общината с условие там да се открие Висше гражданско училище. Държавно висше гражданско училище „Вилхелм II” съществува още като Колеж “Вилхелм II“. В това училище през 1866 - 1868 година учи бъдещият гений - художникът Винсент ван Гог.
Самият дворец пък и днес е част от сградата на общината.
Известен, не само в Холандия, е Тилбургският университет, основан през 1927 година, финансиран изцяло от държавата. Университетът се смята за европейски лидер в областта на икономическите науки, бизнеснауките и правото. Намира се в западната част на града. В шестте му факултета: „Икономика и Бизнес администарция“, „Право“, „Социални и поведенчески науки“, „Хуманитарни науки“, „Философия“, „Теология“ се обучават около единадесет хиляди студенти, от които шестстотин и петдесет от над петдесет държави. Най-стар е Факултетът по Икономика и Бизнес Администрация - в него се обучават пет хиляди студенти.
Към университета през 1986 година е основано Модерно бизнес
училище (TIAS Business School) - то предлага специализирано образованието в областта на мениджмънта.

Карнавалното име на Тилбург е Кройкенстад, получено от kruikenzeikers - „пикаещи в гърнета“. Народната мълва е, че през 17 век жителите му уринирали в гърнета, продавани на текстилците, които използвали урината за изпиране на вълната (все още не е имало химикали).
Тилбург е известен и с „политиката на високи строежи“. През
1993 г. в града са построени три високи сгради, които за страната на еднофамилните къщи са направо супернебостъргачи: сградата на застрахователната компания Интерполис, жилищният блок „Вестпойнът“, - най-високият жилищен блок в Нидерландия тогава -143,1 м. (вече е втори — след сградата „Монтевидео“ в Ротердам), жилищният блок „Стадсхер“ - с височина 101 м.
... Все още не може да се каже, че сме „видяли“ този град. След претърпяната тежка операция на лявото бедро в август 2009 година продължителното движение ме уморява. С града, със забележителностите му, тепърва ще се запознаваме... Но бяхме в търговския център на квартала, разглеждахме центъра на Тилбург, Катедралата, Пощата, ходихме с велосипеди към парка на Университета, към игрищата за голф и за конни състезания, Ловния дом, частните ферми за крави, коне, сърни, понита, разглеждахме чудесните къщи край шосето за Университета...
Както навсякъде в Холандия, човешкият труд и упорство е създал и тук невероятна красота...

 

***
За рожденият ден на Сребрина и за моята седемдесетгодишнина Хари ни поднесе един от най-хубавите подаръци - четиридневно посещение на Париж.
Когато Сребрина и Стоян му казали за българското нарицателно възклицание: "Виж Париж и умри", Хари се подвоумил, после рекъл: "Може и да не ходим, но по-добре е да преправим българското възклицание така: "Виж Париж и живей!"...


Пътят от Тилбург, Холандия, през Белгия, до сърцето на Франция - Париж изминахме с кола в прекрасен, топъл слънчев ден. По нищо не може да се разбере, че е мината границата на Белгия, единствено М-тел ни предупреждава, още на първия километър, за променените тарифи...

 

     

В бележника съм записал имената на интересни селца, през които преминаваме - село Свети Никола (превежда се и Дядо Коледа), село Темза, малко по-късно - село Назарет. Към Антверпен шосето минава (тунел) под река. Младите току посочват в ляво и в дясно - ту къщи и дворни места, ту цветни алеи, ту ферми, "подредени" изключително практично, но и по красив начин... Във Франция пък, като се любувахме на огромните блокове с жито, ръж, ечемик, царевица, лавандула, Сребрина изрече: "Като гледам земеделска Франция, разбирам размера на престъплението у нас..." Имаше предвид унищожените стопанства, върнатата земя "в реални граници", раздробените ни нивички...
Преди още да влезем в сърцето на Франция очите ни се наситиха на красота, природна, но най-вече - създадена от човека.


От хотела, в който се настанихме, до спирката на метрото в централната част на Париж върви автобус 164. Трамваите тук не се движат, по целия булевард кипи усилена работа, подменят се релсите, насипват се камъни в платното между тях, асфалтират се пешеходните пътеки и самият булевард, озеленява се... За 14 -ти, празника на Франция, всичко трябва да е готово...

 

      

Сутринта, поради затрудненото ми движение, пропуснахме първият пристигнал автобус. "Колко е отдалечена спирката на метрото?"-попитах. "Не е много, но за теб ще е трудно!". "Да повървим пеша" - предложих. И тръгнахме. Беше свежа и светла утрин, колкото и да е невероятно - въздухът над многомилионния град беше чист. В този квартал черните като че бяха повече от белите французи. Бодри и съсредоточени, ведри лица, дънки и разноцветни тениски, мек, приятен говор. Автобуси и тролеи, и сравнително малко леки коли, особено в централната част...

      

Уморително дълго вървяхме, младите се притесниха за мен. И аз се изморих, но не се давах, пък и ми беше интересно всичко в този град - къщи и паметници, зелени площи и невероятни цветни градини, старо и ново строителство, което не се бори помежду си, а си подава ръка, съхранено огромно културно богатство през годините, и най-вече - свободата на французина, която се усеща във всичко...


В СВЕТА НА ОНОРЕ ДЬО БАЛЗАК

Наблизо до новия модерен център, е станцията на метрото, от където електричката ни понесе към къщата музей "Оноре дьо Балзак". После вървяхме двеста-триста метра пеша през много богат квартал, в една "низина" на който е сравнително малката къща... Тук е живял създателят на безсмъртните дядо Горио, Евгения Гранде, Бет, Растиняк, Попино, Бирото, Гобсек...
Каменно стълбище води надолу, към малкия двор.
В неделните дни входа в къщата-музей е безплатен.
И ние влизаме в света на Балзак.

      

... Прадедите му били трудолюбиви и упорити селяни. Орали земята с първобитни рала и сеели ръж. Бернар Балса, дядото на писателя, казвал, че произлиза от покореното коренно галско население. Коренът "балс" е от лангедокското наречие и означава "стръмна скала".
Името Балса е наследено от семейство от колибите на Нугейрие. Вероятно селяните от село Балсак са бягали към Терн.
В Нугейрие Бернар Балса имал малко наследствена земя. Бернар-Франсоа, бащата на Оноре, бил най-голямото от единадесетте му деца. Кръстил го със своето име. Помагал малкият в кърската работа. Понякога заспивал на нивата, вечер - на сламеници, на каквито спяхме и ние в нашето детство. Слушал същите приказки за скрити жълтици, каквито слушахме ние от татко, тежкофизическият работник Стоян Йорданов... Местният свещеник го научил да чете и пише. Това му помогнало по-късно да започне работа като прислужник в кантората на нотариуса Албар в Канзак. Покрай нотариуса пък изучавал правото - как се подготвят документи, как се съставят актове... Когато, млад, пристига в Париж, той имал обширни познания, природна интелигентност, ум, воля.

Ето как сам осигурява преминаването на рода в друга социална категория:
- става секретар на прокурора, издига се бързо до помощник по различни въпроси на докладчиците в Кралският съвет;
- става частен секретар на министър на флота Бертран дьо Молвил;
- секционен комисар, председател на секцията, депутат в общинския съвет, общински служител, полицейски комисар в съда, председател на съда;
- отговорник за управлението на фондовете и за ръководството на тиловите служби на северната армия, в т.ч. за: 1. хранителните припаси 2. фуражите 3. отоплението и осветлението 4. продоволствието на Париж 5. продоволствието на армията.
Пише: "Ръководех сам тези пет служби до победата при Фльорюс. Отчитах се по петте сметководства и имам законен документ за освобождаване от отговорност."
- жени се, на 51 години, за Лар Саламбие, тридесет и две години по-млада, дъщеря на франкомасони. Бащата Жозеф Саламбие, търговец на платове и ширити и всичко необходимо за граждански и военни униформи, майката - от квартала на богатите в Маре.
Оправя се в живота, забогатява. И... сменя фамилното си име на Балзак.
Живеел здравословно. Ставал рано. Хранел се най-вече с плодове и мляко. Ходел много пеш. Лягал рано. Искал да живее сто години и не се съмнявал, че ще ги доживее - бил здрав, храбър, търпелив. Пишел - без особено настървение. Живеел нашироко. През 1802 година, той и съпругата му ознаменували раждането на Лоранс с поставяне пред името си частицата "дьо"- да се знае висотата на общественото им положение... "Висотата" го забъркала в интриги с влиятелни лица, но пък бързо осигурила красив дом на императорската улица в Тур, чифлика "Сен-Лазар" на пътя от Тур за Сен- Авертен. По-младата с тридесет и две години съпруга пък "се впуснала с опиянение в светския водовъртеж", заимала се с любовници...

...
Най-голямото дете на Бернар Франсоа Балса и Лар Саламбие, Оноре, се появява на бял свят на 20 май 1799 година в Тур. Дали го веднага на кърмачка, жена на жандарм. Майката е... в "опиянението". След малко повече от година, на 21 септември 1800 година, се ражда сестричката Лор. Дават я на същата кърмачка. Ей това Оноре няма да прости никога на майка си, то, обаче, скрепява завинаги обичта към сестрата. До последния си ден писателят ще пази спомените за белите селски къщи и тополите по брега на река Лоара, пясъчните наноси и острови, кафявите хълмове, замъците по тесните тераси, а и онези, които строели със сестричката от кал и камъчета. Той ще напише: "По твоето чисто небе очите ми за пръв път съзряха как бягат първите облаци". А Лор: "...отгледани заедно, ние се обичахме нежно. И до днес не съм забравила колко бързо той изтичваше при мен, да не би да падна, слизайки по трите високи и неравни стъпала на стълбата без перила, която водеше от стаята на кърмачката ни към градината. Неговата трогателна закрила продължи и в бащиния ни дом, където той неведнъж се оставяше да го наказват вместо мен, без да издаде, че аз съм виновна."
Бил чувствително, любопитно дете.
Със сияещо лице "свирел" на детската цигулка. Вярвал, че чува мелодия.
Импровизирал, "разигравал" комедии.
Гувернантката го подигравала, че гледа прехласнато звездите.

 

***
Оноре Балзак завършва лицея Шарлеман в Париж и право в Сорбоната.
В малкото градче Вилпаризис, където семейството се премества, той наема една мансарда и започва огромната по мащабите си писателска работа.
... Пише под малка статуя на Наполеон: "Това, което той завладя с меча, аз ще завладея с перото" ("Ce qu'il n'a pu achever par l'epee, je l'accomplirai par la plume"). Поставя си цел: да нареди името си до тези на Данте Алигиери, Сервантес, Микеланджело, Гьоте.

...А майката изрекла - "щом е гений, нека го докаже". На ул. "Ледигж" №9 в Париж, близо до библиотеките на Арсенала, наели мансардна стая за шестдесет франка годишно. Две години му осигурявали допълнително по хиляда и петстотин франка - да пише, да докаже, че има талант. Не написал нещо, което да докаже. Но пък чел много. Снабдил се с библия на латински с френски превод, с "Мария Стюард", "Сицилианските вечери", съчиненията на Тацит, на Вилмен... Поемал огромни порции познание.
...
Балзак бил талантлив журналист. Някои употребяват думата блестящ. Отбивал се в кафене "Минерва", в кафене "Волтер". Там често се срещал с литературния посредник Ресон. Хитрият Ресон използвал таланта, вдъхновението и огромната работоспособност на Балзак. Предлагал на издателите неща като "Граждански кодекс", "Кодекс на почтените хора" и подобни, онези приемали. С работата се заемал "безименният" Балзак. Пишел бързо - много добри, добри, но и посредствени неща...

      
      
      
      

...
Неуспешно е първото му литературно произведение - трагедията "Кромуел". Неуспешни са и следващите няколко романа. Неуспешна е основаната от него издателска компания. Натрупани са големи дългове, които ще изплаща до края на живота си...
През 1929 година излиза "блестящата неприлична книга" "Физиология на брака". Тя пожънала голям успех сред жените, които я разграбили. Същата година, двадесет и деветгодишен, публикува историческия роман "Шуани", повлиян от Сър Уолтър Скот - първата "лястовичка", която подсказва, че Франция има значим талант, макар все още недокрай разкрит...
В 1830 година започнал да пише и публикува в "Монд" "Весели разкази".
В 1831 година издава романа "Шагренова кожа", от който печели 5000 франка. Печели слава, любов, но и злоба, омраза...

.......
В къщата-музей са показани голям брой ръкописи, както и шпалтите, с нанесените поправки от ръката на Балзак. Тук са изложени няколко негови скултурни портрети, дело на изтъкнати художници. Най-сполучливият, според мен, е портретът, създаден от Йожен Дьолакроа. По-нататък - посмъртната му маска. Ръката.
Видеоматериал разказва за живота и творчеството на писателя. В отделна стая (трудно е да се каже зала) са показани илюстрации на негови творби. По-нататък - стотици обработени (в черно-бяло) клишета на илюстрации към книгите на Балзак, портретни рисунки.
Разбира се - с най-голям интерес разглеждам библиотеката му, старинните столове, тоалетната масичка, стария скрин, джобния часовник, ножа за разрязване на книги, перодръжката...
Тук Оноре дьо Балзак, считан за основоположник на реализма във френската литература, е живял в годините 1840-1847.

 

      
      
      
      

***
Жизнен, с невероятна творческа сила, той не се ограничавал с литературната дейност. Обичал удоволствията, луксозният начин на живот. Имал много любовници, повечето парично жертвоготовни щедри дами.....
Първата му и "незабравима" любов е госпожа Лор дьо Берни - двадесет години по-възрастна от него, подкрепяща го с обич, но и майчински, при всичките му начинания, разумни и лудешки. Следват Зюлма Каро, маркиза дьо Кастри, Мари дьо Френе (Мария), херцогиня Д' Абрантес, графинья Фани Висконти (Франсис Сара Ловел произхожда от старо, почтено английско семейство), Каролин Марбути, Клара Мафен, Евелина Ханска.
Ето един отзив на Сент Бьо: "Господин дьо Балзак знае много нещо за жените - знае техните тайни, познава тяхната чувствителност и чувственост; в своите разкази им задава смели,безцеремонни, почти интимни въпроси. Той е като млад доктор, когото допускат в къщи, дори в леглото; спечелил си е правото да говори с намеци за лични тайни подробности, които по някакъв странен начин очароват и най-свенливите..."

....
Госпожа Балзак казвала, че винаги са позволявали на Оноре "да бърка в кесията им." Изкупували ли са "захвърленото" му детство!
В писмо до дъщерята Лор, майката пише: "Напоследък пак му предложих да изплатя всичките му дългове, ако това е нужно за свободния полет на гения му, та най-сетне да дъздаде нещо, на което да се признае за автор."
И други давали да бърка в кесиите им. Ето писмо на г-жа Дьоланоа до Балзак от 27 юли 1832 г.: "По някаква щастлива случайност тъкмо ми върнаха една сума, която още не съм вложила никъде. Тя ще Ви послужи да изплатите дълговете си и да направите пътуването, което желаете; това пътуване ми изглежда уместно от всяка гледна точка..."
Бъркал в кисиите, понеже се хвърлял в различни начинания, а не бил наясно в търговията, губел в сделките. Близките смятали Балзак за непрокопсаник, книгите му - за непродаваеми.
За да навакса загубите от губещи издания, Балзак е посъветван да стане печатар. За закупуването на печатницата г-жа Дьоланоа му заела трийсет хиляди франка. Подкрепила го и г-жа дьо Берни.
За да закупи и букволеярна (заедно с Жан Франсоа Лоран), г-жа дьо Берни му дала девет хиляди франка.
Като "печатар" издава: "Речник на парижките фирми", "Противослузести хапове - гаранция за дълголетие", сборник етюди на Вилман, пиесите на Мериме, третото издание на "Сен Мар" на Алфред дьо Вини и над сто брошури.
Майка му, която не криела студенината си към Оноре, го подкрепяла с пари когато закъсвал. И до смъртта си й дължал четиридесет и пет хиляди франка. Но и тя педантично водела сметка за задълженията му...
Повечето Балзакови начинания били неуспешни. Но е знаел какво става край него. В писмо до г-жа Ханска: "Разбира се, аз ясно виждам, че ме мамят и че ще ме измамят, че еди кой си ще ме напусне, след като отмъкне и ризата от гърба ми. Но в момента, когато почувствам това, когато го предвиждам или просто го зная, необходимо е да отида да се боря другаде. Виждам го тъкмо тогава, когато необходимостта ме тласка към произведенията ми, виждам го в момента, когато работата ми ще пропадне, ако не я довърша. И аз често доизграждам една колиба под светлината на някоя от горящите ми къщи."
Съзнавал всичко. На Лор Сюрвил ще напише: "Ще пропадна, сестричке!" И тя ще му отговори: "Човек не пропада, когато е написал такива произведения!"

...
Стефан Цвайг отбелязва: "Той чувствал, че "по някакъв тайнствен начин е проникнало в него знанието на целия живот, стояло е събрано и съхранено", така както е било "с митическия гений на Шекспир, най-голямата... загадка на световната литература". Дали си е задавал въпроса "кога, как и откъде са израснали в него тия огромни запаси от знания, докарани от всички професии, материи, темпераменти и феномени..."? Необяснимо е как "всичко е знаел Балзак, процесите, сраженията, борсовите маневри, спекулациите с недвижими имоти, тайните на химията, хитростите на парфюмерията, похватите на художниците, дискусиите на теолозите, механизмите на вестника, измамите на театъра... Той "е накарал да се явят в сънищата му фиордите на Норвегия и окопите на Сарагоса и те са такива, каквито са в действителност... Това огромно интуитивно знание, то е геният на Балзак..."

...
Когато през 1833 година го осенява идеята за поредицата "Човешка комедия", в която да представи френското общество от Великата френска революция до края на Юлската монархия (има за пример "Божествена комедия" на Данте), Балзак изтичал от улица "Касини" до предградието Поасониер и извикал пред семейство Сюрвил: "Поздравете ме, защото в момента аз чисто и просто ставам гений!"
През 1935 година пък, когато пише най-значимото си и най-художествено произведение - романа "Дядо Горио", му хрумва идеята в "Човешка комедия" да включи герои, които е създал в други романи. И, след невероятен по вложените усилия труд, създава художествен свят от около две хиляди герои в над десет хиляди страници. С "Човешка комедия", драмата, която се "играе" от хиляди "актьори", Оноре дьо Балзак се превръща в стожер на френската литература, на световната белетристика.

***
Когато пишел - почти не се е хранел. Иначе си угаждал с храна.. Обичал хубавото вино.
Пишел по петнадесет - седемнадесет часа на денонощие. За да е в бодро състояние - пиел огромни количества кафе. Тук чух да твърдят, че изпивал по двадесет чашки кафе. Кипвал по равно количество кафе и вода.
Любимото му кафе - "Бурбон поантю".
Когато започвал нова книга Балзак изчезвал за два, за три, за четири месеца, ("както някой реки изчезват под земята"). После се показвал в ръка с готовото произведение - уморен, но щастлив. Тръшвал се на дивана капнал от умора, мажел филия с пастет от размачкани сардини в масло, изяждал я и заспивал начаса..
Работел трудно. Към черновите подхождал като към основа, канава - да се види общото, пътя. Когато черновата е готова - набирали нелесно четливия почерт на шпалта със старите букви, които наричали "глави на пирони". Отпечатвали ги и върху тях писателят започвал поправките - стотици, хиляди. Да не си печатар, който набира след поправките на Балзак. Макар че бил притиснат от срокове, редактори, кредитори, писателят обработвал и обработвал - до съвършенство.
...
През 1833 г. среща в Швейцария полската графиня Евелина Ханска. Седемнадесет години поддържат кореспонденция (писмата са издадени посмъртно под заглавие "Писма към чужденката"), ухажват се.

Между 1830 и 1835 година пише текстовете, които са в основата на "Човешка комедия" - романите "Шагренова кожа", "Евгения Гранде" (1833), "Търсене на абсолютното". Романът "Дядо Горио" (1835 г.) е особена, може би и най-важната, част от "Човешка комедия". По-късно - до към 1845 г. създава трилогията "Изгубени илюзии" (1837-43), "Сезар Бирото", "Възход и падение на куртизанките", "Гобсек", "Една тъмна афера","Полковник Шабер", "Братовчедката Бет" (1846) и др.

...
Въпреки че е работохолик, Балзак затъва в дългове, бяга от кредиторите, заради тях живее в различни къщи, в които, като във военно време, влизал с парола. В жилището на улица "Багай" 17 се влизало с паролите: "Настъпи сезонът на ябълките", "Нося белгийски дантели"... Тук пише, или обмисля, подготвя "Лилия в долината", "Елитът", ,,Мемоари на една младоженка", третата десетка на "Весели разкази", преработва "Луи Ламбер" и "Серафита". Тук, за една нощ написва "Литургията на безбожника", за три дни - "Попечителството"... Живее с фалшиви имена. Писал е: "Тези, които създават гениални произведения, не спадат към хората, които живеят в най-изисканата среда."
В началото на 1837 година дължал 33 000 франка повече, отколкото в края на 1836-та. Казвал: "Силата на парите ни води към най-тъжната аристокрация - аристокрацията на касата". Обмислял да иска паспорт за Русия, да моли семейство Хански за убежище...

... През 1847-1848 г. Балзак живее при графиня Ханска в имението й в Украйна... Във Верховна той пише "Госпожица дьо Висар или Франция при Консулството", "Театърът такъв, какъвто е", "Писателката"... Пишел бавно, уж спокойно, но вече "волският организъм", както сам го наричал, не бил същия, боледувал... Но си давал кураж, писал в едно писмо: "Аз съм от опозицията, която се нарича живот".

На 14 май 1850 г., в седем часа сутринта, сключва единствения брак в живота си. По-малко от три месеца преди да напусне този свят! Венчава ги граф абат Озаровски, в църквата "Света Варвара" в Бердичев.
Евелина Ханска e любовта на живота му. Но Балзак е тежко болен.
Тъкмо постигната, любовта се "изплъзвала". Животът се "изплъзвал". Облаци прикривали гонени небета. Притъмнява. И ги нямало хората от шумните компании, журналистите и издателите, за които писал неподписаните с неговото име книги и вестникарски материали, хилядите почитатели... Четиримата лекари, които се грижели за него, били безпомощни. Говори се, че в последните си часове настоявал да извикат Орас Бианшон, прочутия лекар от "Човешка комедия". В агонията не правел разлика между реалност и измислица. На 18 август 1850 година Оноре дьо Балзак умира от тежка сърдечна хипертрофия. Не знам това ирония на съдбата ли е, съдба ли, но в последните часове до човека, създал толкова образи на французи, обогатил френската литература, стояла Чужденката, която, както пише Андре Мороа "заради Балзак зарязала двореца си и своите житни морета".
Балзак умира на петдесет и една години, а оставя в наследство сто тридесет и седем романи и новели, създадени от 1829 до 1852 година.
Жюл Амеде Барбе д'Орвили, авторът на книгата "Дяволски души", смятана за шедьовър на френската новела, писал: "Измежду всички загуби, които е понесла нашата епоха, тази смърт е истинска интелектуална катастрофа, тя може да се сравни само със смъртта на лорд Байрон. Подобно на Балзак, Байрон умря, когато излизаше от младежките си години, в зрелостта на своя талант. Подобно на Балзак остави незавършено своето дело - поемата "Дон Жуан" не е по-завършена от другата поема, може би по-голяма от нея - "Човешка комедия", от която ние имаме едва половината..."


На погребението на Оноре дьо Балзак в парижкото гробище "Пер Лашез" Виктор Юго изрича:
"Господин дьо Балзак бе един от първите сред най-великите, един от най-добрите сред избраните. Всички негови произведения образуват една единна книга, жива, светла, дълбока книга, в която ние виждаме как неговите герои живеят, движат се, действат, виждаме цялата наша съвременна цивилизация, в която действителното е примесено с нещо страхотно и ужасно; една чудесна книга, която поетът е озаглавил "Комедия" и която той би могъл да нарече "История", история, която съчетава всички форми и всички стилове, която надминава Тацит и отива до Суетоний, която преминава през Бомарше и стига до Рабле... която с пълни шепи раздава истината, възвишеното, еснафското, пошлото, материалното и която понякога изведнъж ни позволява да зърнем най-мрачния и най-трагичния идеал...
Ето делото, което той ни остави - възвишено и дълговечно, мощна грамада на гранитни основи, истински паметник! От висотата на тези произведения ще блести от днес нататък неговата слава. Великите хора сами изграждат пиедестала си, а бъдещето се нагърбва да издигне статуята... Уви, този силен и неуморим работник, този философ, този мислител, този поет, този гений преживя сред нас живот, пълен с бури, борби, схватки и битки. ..Той напусна споровете и омразите. И още същият ден пред него се разкриха славата и гробът. Той ще блести в бъдеще над всички облаци, които се носят над нашите глави, ще блести и между звездите на родината..."

      
      

...Сребрина ме кара да напиша един ред в книгата за отзиви.... Мисълта се рови в четеното, в онова, което е оставило особено впечатление, останалото... В 1842 година писателят заявява: "Времето за безпристрастната оценка не е още дошло за мен."
За него са казани много високи и много низки думи. Голям ли, ошумян ли, Балзак създава огромно творчество. Казвали, че не е е най-изискания автор за времето си. Но... класик. "Големите" го признават първи: Виктор Юго, Сент Бьов, Достоевски, Бодлер, Стриндберг, Пруст...
Какво да напиша - мисълта услужливо ме води към къщата в Жарди, гдето от височината Вил д,Авре се вижда Париж, първата къща която Балзак строи за себе си. Долу в ниското е ж.п. линията Париж - Версай и до ул. "Батай" се пътува час. "Ще остана да живея там докато спечеля богатство... и ще свърша там дните си в покой, като без тръби и барабани се откажа от надеждите си и от всичко..." - казвал.
Каква е тази къща - едно легло, една маса, един стол и най-нужните и любими книги от библиотеката му. Написал с въглен на стената: "Ще бъде облицовано с пароски мрамор. Тук - основа за колони от кедрово дърво. Тук - таван, нарисуван от Йожен Дьолакроа. Тук - гоблен от Обюсон. Тук - камина от зеленикав мрамор. Тук врати като в Трианон. Тук паркет от всички видове, редки дървета от островите..."
На рафт, до подредените ръкописи и коректури - дебела книга, подвързана в черно и озаглавена "Печални сметки", която съдържа неразплатените сметки на доставчиците, дълговете... А дълговете били за над сто хиляди франка. Всъщност, не е ли това "човешката комедия" - от векове тези, които създават огромно творчество не само за своето, но и за следващите поколения умират в недоимък, дългове и стрес. А в богати дворци се шири човешкото бездарие, практичното, нахалното кърво и потопийство.
Ние сме благодарни на съдбата, че ни помогна да влезем в дома на една изключителна "машина за книги", оказала огромно влияние не само на съвременниците си.


В ДОМЪТ НА ВИКТОР ЮГО

Виктор Юго, един от великите поети на XIX век и днес е сред най-обичаните автори не само във Франция, но и в цял свят. Неговата поезия е имала изключително художествено внушение сред любителите на художественото творчество някога. Днес, за щастие, също. Защото великият новатор Юго владее най-тънките художествени похвати, сложния и изискан стихотворен размер. Поетическото звучене на творбите му е впечатляващо.

Едновременно създава и прозаични творби, които остават в световната класика - "Клетниците", "Парижката Света Богородица". Кои поколения не са се вълнували от съдбите на Жан Валжан, Жавер, Козет от романа "Клетниците", от Квазимодо, Агнес-Есмералда от "Парижката Света Богородица", произведението, което превърна катедралата "Света Богородица" в един от най-ярките символи на Париж!

Ние вървим радостно възбудени в слънчевия юлски ден към музея "Виктор Юго", на площад "Плас де Вож". Като излязохме от станцията на метрото се "въртяхме" из квартала и сме дошли в гръб на сградата. Обиколихме пак и се озовахме в едно огромно П-образно пространство, с парк. В началото на огромната сграда е кафене "Юго".

 

      
      
      
      

В прекрасна сграда на този, най-стар монументален площад на Париж, Виктор Юго и семейството му живеят шестнадесет години - от 1832 до 1848 година. Жилището на втория етаж, с "поглед" към площада, става музей през 1902 -ра, годината, в която Франция отбелязва по тържествен начин, както само тя умее, стогодишнината от рождението на титана на френската литература.
Стотиците посетители правят снимки на площада, на сградата, на входа за жилището на Юго. Пред този вход и по стълбището, по което се изкачвахме за да стигнем някогашното му шумно гнездо, дъхът спира не само от следоперационната ми слабост... Не само... Та тук са шумели и после са отеквали в цял свят стъпките на гения... И преди да се потопим в неговия свят, сред изложените в музея ръкописи, фотографии, щампи, монографии, мебели, оригинални издания, карикатури, живописни, скулптурни и графични творби, свързани с живота на Юго, аз връщах думите му в защита на нашия народ... Може и да не е бил на ясно с българската история, може и да е сгрешил името на Батак, а държавата със Сърбия, но е проехтял със страшна сила гласът му и е бил чут от световната общественост. Защото Юго е интелектуален, художествен и морален връх не само за Франция, а за света...

...
Виктор Юго е роден през 1802 година в Безансон, Франш Конте, но прекарва детството си в този изумителен град - Париж. Син е на генерала от армията на Първата империя Жозеф Леополд Сижисбер Юго и на Софи Требюше. Бащата - от Североизточна Франция, майката - от Бретан.
Виктор Юго е петгодишен, когато семейството се мести в Италия (1807 г.), а по-късно, в 1811 година вече учи в Испания.
В 1812 година майката се установява в Париж, за да даде на трите си момчета добро образование. В 1813 -та тя се разделя с получилия графска титла от краля на Испания Жозеф Бонапарт Жозеф Юго и заживява с друг имперски генерал - Виктор Фано дьо Лаори.
Тринадесетгодишен Виктор Юго започва да пише стихове.
Четиринадесетгодишен отбелязва в полето на вестник - "Искам да бъда Шатобриан или нищо".
Петнадесетгодишен участва в конкурс за поезия, организиран от Френската академия, и журито, склонно да му присъди наградата, се притиснява, че е твърде малък да напише сам толкова талантливо стихотворение ("Trois lustres ? peine")
Седемнадесетгодишен (в 1819 година) основава списание "Консерватьор литерер" заедно с братята си Абел и Йожен.
Деветнадесетгодишен издава стихосбирката "Odes"(1821 г.) в 1500 екземпляра и я продава още в първите месеци.
Деветнадесетгодишен е, когато крал Луи XYIII, получил екземпляр от стихосбирката, му отпуска годишна пенсия от хиляда франка.
Двадесетгодишен се жени (на 12 октомври 1822 г.) за Адел Фуше. През 1823 година се ражда синът му Леопол (умира рано), през 1924 година - дъщерята Леополдин, през 1826 година - Шарл, през 1828 година - Франсоа-Виктор и през 1830-та - дъщерята Адел .
На двадесет и една години е, когато публикува първия си роман "Хан Исландеца" ("Han d'Islande"), 1823 г.. Острата критика на Шарл Нодие, напук на българските литературни нрави, сприятелява Юго с Шарл Нодие, а посещенията на сбирките на литературен кръг Сенакъл оказват сериозно влияние на творчеството му, приласкават го в люлката на романтизма.
Близки до семейството на Виктор Юго са Шарл-Огюстен Сент Бьов, Алфонс дьо Ламартин, Проспер Мериме, Алфред дьо Мюсе, Йожен Дьолакроа.
Юго се запознава с Ектор Берлиоз, Франсоа Рене дьо Шатобриан, Ференц Лист, Джакомо Мейербер и пише чудесни стихове, част от тях включени в "Есенни листа" (1831).
Двадесет и четиригодишен издава втория си роман "Бюг Жаргал" (1826 г.).
Двадесет и петгодишен (1827 г. ) Юго публикува пиесата "Кромуел" ("Cromwell"), която има блестящ успех. В предговора към нея авторът очертава идеите на романтичната драма.
Двадесет и девет годишен е, когато излиза романът му "Парижката Света Богородица" (1831 г.). Неговата "света Богородица" Адел Юго в същата година поддържа любовна връзка със Сент Бьов. Прегърбеният, дребен и доста грозен човек, както го определя в своя дневник Алфред дьо Виньи, но също и "умен млад човек", успял да спечели любовта на Адел, съпругата на Юго... Юго му надписва екземпляр от "Есенни листа": "На своя верен и добър приятел Сент Бьов, въпреки тези мълчания, които се изпречват като непреодолими реки между нас."

      
      
      
      

От 1829 до 1840 година Виктор Юго създава и публикува пет тома поезия - "Ориенталците" (1829), "Есенни листа" ("Les Feuilles d'automne", 1831), "Песните на здрача" ("Les Chants du crepuscule", 1835), "Вътрешните гласове" ("Les Voix int?rieures", 1837) и "Лъчите и сенките" ("Les Rayons et les ombres", 1840). Те го утвърждават като велик лирик на своето време.
Годините от 1830 до 1843-та посвещава главно на театъра. Драмата "Ернани" (1830 г.) дава началото на сблъсък между традиционалисти и романтичното течение, предвождано от Теофил Готие. Романтиците на Готие са в подкрепа на Юго и "Ернани". "Ернани" прави Юго не само известен, но и богат.
През 1831 година е поставена "Марион Делорм", през 1832-ра - "Кралят се забавлява", а през 1833 -та "Лукреция Борджия" и "Мария Тюдор", през 1835 -та - "Angelo, tyran de Padoue".
Театралните салони не са пригодени за романтичните драми, ето защо Юго и Александър Дюма обединяват усилията си за създаването на такъв театър. През 1836 г. е получено разрешение за построяване на Ренесансов театър. В него, в 1838 година, Юго поставя пиесата си "Рюи Блас".
През 1833 година се запознава с актрисата Жюлиет Друе, за която пише прелестни стихове и която посвещава живота си на Юго.
През 1841 година Виктор Юго е избран за член на Френската академия.
През 1843 г. преживявя наеуспеха на драмата си "Бургграфи". И както често става в живота - нещастията не идват сами. Същата година се удавя по време на медения си месец най-голямата му дъщеря. Юго временно излиза от поетическото бранно поле и се впуска в политиката. Това е повратно време не само за него, но и за автори като Ламартин, Жорж Санд... Променящото се общество изостря социалните проблеми. Сава ясно, че само красотата на произведенията им не е достатъчна. Обществото се е разслоило до крайност, бедните и угнетените са голяма и кървяща рана. Това е времето, което слага край на романтизма и дава началото на реалистичната и натуралистична френска литература.

                    Да пазиш братството безсмислица нима е?
                    Нима за свобода когато се мечтае,
                    когато към права и равенство вървим,
                    нима това е дом, строен от празен дим?
                                                                                ("Възмездията")

В 1851 година Наполеон извършва преврат и възстановява империята. Виктор Юго, който след революцията (1848 г.) е депутат във Втората република, е принуден да бяга в Белгия, а по-късно на остров Джърсив и остров Гърнси, Англия. Деветнадесет години живее в изгнание. Живее с мисълта за родината, за съдбата на Франция, за народа на Франция...

                    Бойци, бойци! Кажете какво ви тъй опива?
                    Приличате на огън, поглъщащ зряла нива,
                    убивате честта ни - на разума гаранция!
                    От две страни се стреля - и тук, и там е Франция!
                    Стрелбата спрете! Траур победата ви носи,
                    с оръдия не могат да се решат въпроси;
                    французин над французин ръка когато вдига,
                    за укор е достоен и само срам постига...
                    ...
                    Със двадесет лета, прекарани в изгнание,
                    платих за правото да срещам с нежелание
                    и даже с отказ твърд проявите на гняв;
                    ако съгледам как врага ми най-корав
                    заплашват със затвор, ще го обикна даже
                    и ще му дам подслон - та може да се каже,
                    че е добре, ако в изгнание си бил.
                    Ако аз бях Христос, и Юда бих спасил...
                                                                                                    ("Един вик")

***
Обичал да рисува. Създал е над четири хиляди творби!

***
Виктор Юго публикува статията си в защита на България на 29 август 1876 г. във в. "Раппел", основан от сина му Шарл-Виктор. В "Раппел" пишел и другият му син - Франсоа-Виктор. Но в 1876 г. и двамата - Шарл-Виктор и Франсоа-Виктор - били вече покойници. (Като баща Виктор Юго преживява най-тежките изпитания. Току-що омъжена, най-голямата му дъщеря Леополдин се удавила в 1843 г. в Сена, заедно със съпруга си. Другата му дъщеря, Аделия, умира луда. Брачните нещастия на писателя също не били тайна за никого.)
Ето част от статията "За Сърбия", публикувана във в. "Раппел" от 29 август 1876 г.: " Настъпил е момент да се привлече вниманието на европейските правителства върху един факт, който, изглежда, е толкова дребен, че европейските правителства се правят, че не го забелязват. Ето този факт: убива се цял един народ. Къде? В Европа. Този факт има ли свидетели? Само един - целият свят. Правителствата виждат ли го? Не...
...Ще учудим европейските правителства, като им известим следната новина: че престъпленията си остават престъпления, че още по-малко е позволено на едно правителство да убива, отколкото е позволено на един човек, че Европа е солидарна, че ако съществува някое правителство-звяр, с него трябва да се постъпва както със зверовете, че в настоящата минута, съвсем близо до нас, пред очите ни убиват, палят, грабят, унищожават, колят бащите и майките, продават малките момичета и малките момчета, че невръстните, негодни за продан, биват съсичани на две със сабя, че жителите на един град, наречен Балак*, например, от девет хиляди само за няколко часа са спаднали на хиляда и триста, че гробищата са задръстени от трупове, повече, отколкото могат да бъдат погребани там, така че мъртвите си отмъщават на живите, като им изпращат - и това е напълно заслужено! - чумата. Ние известяваме на европейските правителства следното: разпарят утробите на бременните жени, за да убият в тях плода; че на площадите има струпани камари от скелети на жени с разпрани кореми, че кучетата глождят по улиците черепите на изнасилени моми, че всичко това е ужасно и че е достатъчен един жест от страна на европейските правителства, за да бъде прекратено и че диваците, които вършат тези зверства, са ужасни и че цивилизованите хора, които ги оставят да ги вършат, са грозни.
Дошъл е момент да се издигне глас на протест. Целият свят е възмутен. Идват минути, когато човешката съвест взема думата и заповядва на правителствата да я слушат..."
В същата статия Виктор Юго чертае бъдещето на Европейския съюз: "Онова, което става в Сърбия, доказва необходимостта от Европейски съединени щати. Разединените правителства трябва да бъдат заместени от обединените народи. Трябва да се сложи край на империите, които убиват. Да обуздаем фанатизма и деспотизма. Да строшим меча роб на предразсъдъците и на овластените догми. Край на войните, на убийствата, на кланетата. Свободна мисъл, свободна търговия, братство. Нима е толкова трудно да се постигне мир? Република Европа, континентална федерация - нямаме вече друг политически избор.
... Европа има нужда от една европейска народност, от едно-единствено правителство, от едно широко братско посредничество, демокрация, да живее в мир, всичките братски народи да имат за център Париж, т.е. свободата да стане столица на светлината. С една дума, Съединени европейски щати. "
Защо Виктор Юго нарича България "Сърбия"? И в тази статия, и в писмо от 10 септември 1876 година до председателя на конгреса на мира в Женева. Нали като казва "Сърбия" големият поет мисли за България. Ужасните сцени от Априлското въстание, от Батак, който той нарича Балак, обезглавените деца, изнасилените жени с разпраните кореми... Събитията в Сърбия са от есента на 1876 г., след публикуването на статията. И са други. 1876 година е българската година.
В онези години България е само географска област, погазена и управлявана от Турция, нейното минало величие е непознато за мнозина. За съжаление.

 

      
  

...
Юго се стреми да чувства като всички, но да се изразява по-добре от всички. И успява.
Вглеждал се в тънките трепети, в променливото у човека и времето. И го пресътворявал в гениалните си творби. Разбирал, че само изкуството има великата възможност и привилегия да превръща променливото във вечно.

                    Ний дебнем всеки шум сред пустош необгледна,
                    долавяме дъха, избликнал в мрачна бездна,
                    от който тръпне в страх нощта;
                    понякога пред нас просветва и тогава
                    неясна светлина за кратък миг огрява
                    загадката на вечността.
                                                                                ("На ръба на безкрайното")

В "Олимпио или животът на Виктор Юго" Андре Мороа пише: "Най-добрата част от гения се състои от спомени". От тях ние ще видим да се образуват бавно бляскавите, неподражаеми и променливи отражения, които правят от зрънцето материя скъпоценен камък и от човека гений".


...
В изгнание в Брюксел, изгонен от родината от Луи- Наполеон Бонапарт, Виктор Юго пише на един кореспондент: "Не аз, господине, съм в изгнание, а свободата. Не аз съм заточен, а Франция."
По-късно ще извика: "О, гениалност! О, лудост! Ужасяващо съседство!"
И още: "Има един вид горда самота, която изглежда необходима
за гигантите и за гениите."

                    Да вижда всяко нещо, е неговата слава.
                    Когато бездна види, от нея свят създава
                    и тъй като самият предхожда вечността,
                    създал е всяко нещо, откакто е света...
                                                                                (Из поемата "Бог")

...
Есен е, 31 октомври, когато Юго тръгва за остров Гернси, по-малък от Джърси, където живеел до тогава и за който Адел ще пише:" Една изгубена скала в морето." С него са Франсоа-Виктор и Жулиет Друе. След два дни пристига Шарл Юго. Адел Юго, дъщерята Адел и Огюст Вакери пристигат последни с 35 пакета.
В лодката има и един куфар, в който са ръкописите на "Клетниците", "Съзерцанията", "Краят на Сатаната", "Бог", "Песни на улиците и на горите".
Представяте ли си - колко безсмъртни творби са се люлели над вълните, и слава богу - непотънали във водната паст.

...

Последното желание на Юго: "Бог. Душа. Отговорност. Тази тройна идея е достатъчна за човека и беше мой водач. Истина, светлина, съвест - това е моето определение за Бога. Земните ми очи ще се затворят, но духовните ми очи ще останат отворени и по-големи от всякога. Оставям 50 000 франка на бедните и искам да бъда занесен в гробищата в евтин ковчег. Отказвам молитвата на която и да е църква, но моля за молитвата на всяка душа. Аз вярвам в Бога."

Когато починал Виктор Юго, изложили тялото му под Триумфалната арка. До ковчега постоянно стояли дванадесет поети. Охранявали го конни полицаи със запалени факли.
Един милион французи вървяли след ковчега на гениалния французин - до Пантеона, където положили тленните му останки.
Погребението се превърнало във всенародно преклонение.

...
Казал го е за Шекспир: "Отнемете го от Англия и вие тутакси ще видите как ще потъмнее святкащият блясък на тази нация. Шекспир облагородява облика на Англия"
Но може да се каже и за него. Ако го отнемат от Франция - ще обеднее, ще се намали блясъка на великата страна.


ГРАД НА ХУДОЖНИЦИТЕ

      
   

Ние излязохме от дома на Виктор Юго, но не и от света му. На не повече от петдесетина метра е кафене "Виктор Юго", където решихме да обядваме. На идване видяхме двойник на поета - същото лице, бял панталон, бяла брадичка...
Кафенето е препълнено с поклонници на великия писател от цял свят, на всяка трета или четвърта дума се споменава името му. И паметта връща чудесните стихове:

                    Писма на любовта ми, на порив чист и мощен,
                    вълнението ваше и днес ме трогва още;
                    чета ви коленичил аз.
                    Към миналото искам да върна часовете...
                    Щастлив ме мислят, умен, но вие позволете
                    да си поплача с вас...

                    Към тази сладка възраст, съвсем неопетнена
                    сестра
                    на чиста обич, във бяло пременена,
                    с възторг обръщаме лице;
                    и колко много сълзи проливаме накрая
                    над жалките парцали, останали от тая
                    химера в нашите ръце!...
                                                                                                    ("Есенни листа", XIV)
                    ....
                    Ше тръгнат други, както вървяхме ние двама,
                    и ще изминат пътя, дотука нас довел;
                    в душите ни започна една мечта голяма -
                    примамва тя и други с недостижима цел!..
                                                                                                    ("Скръбта на Олимпио")

Обядвахме, пихме бира. Водата сервират в шишета за моногократна (!) употреба. Но пък кафето тук е чудесно...

На път за музея на Пикасо минахме край десетки малки галерии, в които са изложени и се продават творби на един или двама художници... В някой от тях самите художници се "самопродават". Видяхме много изкусни творби, но и такива, дето явно "лъскат имиджа" на българските художествени галерии, на българските художници...
Пред една от галериите чухме възрастна рускиня да казва:
- Париж е дал въздух, вдъхновение и сила на много творци, но той е Мека, световна столица на художниците.

...
Музеят Пикасо е в сграда от ХVII век (L'Hotel Sale), исторически паметник в квартала Маре. Тук са и най-старите аристократични резиденции на френската столица. Ние, неуморни пешеходци в този ден, пристигнахме с изключително любопитство, ала музеят бе затворен за реставрация.


ВИЖ ПАРИЖ И ...ЖИВЕЙ!

12 юли беше топъл, горещ ден, но, като сме за няколко дни, не спряхме да обикаляме този невероятен град.
Сутринта надписахме на Сребрина нещо като картичка, върху картата на Париж:
"Честит Рожден ден!
Ние те обичаме и викаме цялото щастие на Земята за теб!
Стоян и Марин,
гр. Париж, 12 юли 2010 г."

Стоян беше й избрал не скъп, но красив сребърен подарък - ланче, гривна и обеци.
В центъра се отбихме в кафене Latle ekspres, чиито прозорци гледаха към "страхотните" нови и модерни сгради, но и в цветна градина, "изградена" на задната стена на жилищна сграда.

Докато закусвахме и пиехме кафе очите ни не се откъсваха от цветното великолепие, създадено от разбиращи красотата хора....

Минахме край библиотеката, по чиито стълбища бяха насядали няколкостотин граждани. Читатели ли бяха това, минаващи граждани ли, поспряли на почивка, туристи ли, не знам, но беше забележителна картина...
После се отправихме към Триумфалната арка.

...
В метрото пътниците са много, но не е шумно.

Слизаме на спирка Шарл де Гол. Площадът пред нас също се казва "Шарл дьо Гол". После минаваме през един подлез и ето ни на Триумфалната арка, може би най-известният монумент в Париж, построен в чест на воювалите и загиналите за Франция. Тук наистина е постоянно човешко стълпотворение.

      
      
      
      

По вътрешните и външни стени на Арката са изписани френските победи, имената на главнокомандващите, на френските герои - 660 души, от които 558 генерали от Първата френска империя.
Под свода е гроба на незнайния воин от Първата световна война.
Триумфалната арка е проектирана от Жан Шалгрен през 1806 година - висока е 50 метра, широка 45 метра.
Наполеон Бонапарт дава началото на строителството през 1806 година, след победата при Остерлиц, а е завършено през 1836. (Архитектът Жан Шалгрен умира в 1811 година и строителството е довършено под ръководството на Жан-Никола Уйот). Местните, за да откроят големината на арката, разказват как през 1919 година, три седмици след парада на победата, Шарл Годефроа прелита със самолета си през свода й.
В основата на арката има четири скулптурни групи: "Триумфът от 1810 г." на Корто, "Съпротива и Мир" на Антоан Етекс, "Заминаване на Доброволците от 1792 г.", наричана "Ла Марселез" на Франсоа Руд. Последната е гравирана и на токата на колана, който се дава за титлата Маршал на Франция. Скулптурите се третират като отделни части, прикрепени към зидарията от дялан камък.

От 1882 г. до 1886 г. на върха на Триумфалната арка се е намирала скулптурата "Триумфа на революцията" на Александър Фалжиер. После се разпаднала.
Парижани наричат това място "Площадът на звездата", защото от тук започват много булеварди.
Триумфалната арка е мястото на което френските войски провеждат парадите си след победни военни кампании, както и годишния военен парад в Деня на Бастилията. А всекидневно - това е мястото, което се посещава от почти всички туристи, французи и чужденци, място за поклонение, място за гордост.

....
Люксембургската градина е в центъра на Париж, в Латинския квартал. Централният булевард "Сен Жермен", на който се намира църквата Сен Жермен Де Пре, ни води в Люксембургския дворец с най-големия парк в Париж. В двореца, преди "населяван" от краля, сега заседава Сената на Франция. А Люксембургската градина не само е привлекателна за гостите и туристите, но е и любимо място за разходка и почивка на парижани, най-вече за студентите от близките висши учебни заведения. А в Латинския квартал се намират Сорбоната, кампуса Жусьо (Университета Париж VI-Пиер и Мария Кюри), Асас (Университета Париж II), Института по политически науки , Екол нормал, Колеж дьо Франс... От 2007 година действа и новопостроения кампус "Големите мелници" на Университета Париж-Дидро.
В Люксембургската градина се издига едно от двете копия на Статуята на свободата, бронзовия модел, послужил за прототип на статуята в Ню Йорк, подарен през 1906 година от Фредерик Огюст Бартолди. По негова молба тя е поставена така, че "гледа" към източния бряг на САЩ.

      
      
      
    

Какво да кажа за цветните алеи в Люксембургската градина аз, любителят на цветята и на зелените площи. Работено е с майсторлък и с любов, с тънък усет за красота, мярка във всичко, степенуване на височини и на цветове, търсено и намерено цветово "съзвучие". Великолепие.
Стоян има око за красотата. А тук, както и навсякъде в Париж, е бъкано от красота. И той не сваля фотоапарата...

...
Свобода и щастие - с ей такива думи бих могъл да оприлича човешкият поток по толкова ошумяния парижки булевард Шанз' Елизе...

      
   


****
Наистина е великолепен Париж, градът на Сена - "градът на любовта", "градът на светлината"... Културният център на Европа.
Името на града идва от основателите - келтско племе, познато като паризии. През римската окупация се наричал Лутеция, Лутеция на паризиите. З60 -363 -та година, по времто на Юлиан Апостат е преименуван на Париж. На келтски parisio означава работещи хора, занаятчии.
Бог бе добър и милостив към нас и ни дари възможността да се докоснем до магията му.
Още през дванадесети век, когато се открива Сорбоната, Париж става едно от първите университетски средища. А по-късно и център на изкуствата.
Тук е запазена архитектурата от различните епохи. Запазени са символите на Франция от различните времена - Лувъра, Нотр Дам, Мулен Руж, Шан-з-Елизе, Бастилията, Триумфалната арка, Айфеловата кула, Сакре Кьор и Монмартр, Латинския квартал, площад Конкорд...
Между Лувъра, улица Риволи, площад Конкорд и река Сена са прочутите градини на Тюйлери, най-старият парк на Париж, създаден през 1564 година. Красиво е, великолепно е. Ние ще преминем сега, за да разгледаме Лувъра, после ще се върнем тук, да се скрием от ужасната горещина и да се любуваме на създадената от човешките ръце красота.

...

      
      
      
      

Ако си в Париж и не отидеш в Лувъра, един от най-големите символи на града и на Франция, няма да си простиш никога. Тази крепост от дванадесети век, построена от Филип II, е превърната в дворец и резиденция на Шарл V през XIV век. Франсоа I я доизгражда в рененсансов стил, а по времето на Анри IV e построена голямата галерия. Последните сгради са от втората половина на XIX век. През 1672 година двореца Версай става дом на Луи XIV - Кралят - Слънце.
Без съмнение някогашният кралски дворец е произведение на изкуството.
А Революцията има и тази заслуга - от 1793 година сградите на Лувъра са превърнати в музей.
От 1989 година пък са стъклените пирамиди на Йео Минг Пей, които оформят модерните входове и фоайета.
Ние бяхме в Лувъра в ден, в който "горещниците" защитаваха по най-достоен начин името си, а хилядите посетители се "спасяваха" край фонтана и под сенките на дърветата...

      
      
      
      

Пред Лувъра ни "посреща" статуята на възседналият кон Луи XIV.
А в Лувъра? - Една от най-богатите колекции в света. Притежава 400 000 експоната, събрани от цял свят - египетски, гръцки, римски антики, ислямско изкуство, скулптури, графика, живопис. На 60 600 кв м изложбена площ са показани над 35 000 експоната. Само живописните творби са над 6000. Не е редно да степенувам, защото е събиран "цветът" на творчеството, но все пак ще отделя древногръцките статуи на Венера Милоска и Никея (Победата от Самотраки),"Умиращия роб" и "Бунтуващия се роб"на Микеланджело, "Джокондата" на Леонардо да Винчи ("Мона Лиза" е донесена за пръв път в Лувъра след Френската революция. През Френско-Пруската война я транспортират на сигурно място, а като се "завръща" през 1911 година е открадната. След две години, през 1913 -та, е открита и върната в Лувъра), "Сватбата в Кана Галилейска" на Веронезе, "Просякът" на Джузепе Рибера, "Христос на Кръста" на Ел Греко, портрети на на Веласкес, двадесет и четири огромни платна на Рубенс, в които са "показани" сцени от живота на Мария Медичи, "Гадателката" на Караваджо, "Коронясването на Наполеон" на Давид, "Свободата, която води народа" на Дьолакроа, творби на Рембранд, Тициан, Пусен...
В крилото "Ришельо" на Лувъра са апартаментите на Наполеон III.

      
      
      
      

Алеите са постлани с камъчена и това е единственото място в Париж, където обувките ти се покриват с бял прах. Горещината ни гони към фонтана, да наплискаме лицата с вода, да намокрим косите. Множеството посетители вървят бавно, всеки с бутилчица вода в ръка, с фотоапарати и камери, с любопитни и възторжени очи. Сребрина и Стоян не спират да правят снимки, а аз се оттеглих под сянката на дърветата, събух обувките, прилегнах на тревата... Край мен имаше много млади хора, примамени от живителната сенчица - едни четяха книжки, други говореха оживено, разноезично, трети отиваха към отстоящата на стотина метра въртележка, четвърти се заглеждаха любопито към конните полицаи, минаващи по широката алея.
Свят...

...
Оттатък градините Тюйлери, на левия бряг на Сена, е музеят Орсе. Сградата, изградена за Световното изложение през 1900 година, днес е приютила безценни творби - скулптури на Роден, Камий Клодел, Жан-Батист Карпо, живописни платна на Дьолакроа, на Миле, Курбе, Теодор Русо, Камий Коро, Алфонс Муха, платна на импресионистите - Мане, Моне, Реноар, Дега, Сезан, Сисле, Берт Моризо, Писаро, Сьора, на постимпресионистите Матис, Тулуз-Лотрек, Ван Гог... В музея са "Олимпия" и "Закуска на тревата" на Мане, "Импресия изгрев слънце", на Моне, дал име на стила, "Люлката" на Реноар, монмартърските пейзажи на Ван Гог... Помислих си, колко щастлив щеше да бъде врачанския художник Тодор Ваков, ако беше с нас, тук са повечето от неговите "любимци", художествените му Богове, и творбите, към които се е стремял...

...
Вече, макар и прехласнати, сме "каталясали" от умора, трябва да седнем някъде, да починем, да се освежим. Младите се насочват към заведение в близост до Сорбоната.
През 1215 година няколко църковни школи се обединили и формирали един от първите университети в Европа -Парижкият университет. Той имал в началото четири факултета - по медицина, теология, каноническо право и свободни изкуства.
През 1257 година теологът Робер де Сорбон, духовник на крал Луи Девети (Светеца), основава в Париж богословски колеж за деца от бедни семейства. Колежът бил предназначен за шестнадесет ученици. Четири от тях трябвало да са от нациите, които имат най-много представители сред парижките студенти - французи, германци, англичани, италианци.
След петдесетина години колежа бил богословското учебно заведение с най-голяма слава. През 1554 година е наречен Сорбона, в чест на основателя му. И се обединил с теологическия факултет на Парижкия университет.
Основаните в XVIII век, по време на Френската революция
специализирани висши училища Екол Нормал и Екол Политехник ще застанат в основата на сегашните "Големи училища". Век по-късно Парижият университет ще има шест факултета: по право, медицина, фармация, литература, теология и науки. Тук са работили великите Антоан Лавоазие, Пиер Кюри, Мария Кюри.
След студентските протести през май 1968 година, чийто център е Сорбоната, Парижкият университет е разделен на тринадесет университета.

      
      
      

... Сега тук е кошер от млади и тук-таме възрастни като мен. Заведението е преизпълнено, леят се усмивки и младежки гласове, споделя се прочетено и научено, пие се бира и безалкохолни напитки, на изнесен на улицата телевизор някои наблюдават футболен мач. Художник рисува сградата на Сорбоната.... Млада Франция, но и младост от цял свят се подготвя тук, за да "завоюва" с най-нормалното и светло "оръжие" бъдещето...
А във фоайето на Сорбоната, в ляво от голямото стълбище, което води към аулата, в редицата на "Великите поети на Европа", със златани букви върху черния гранит са изписани стиховете на нашия гениален поет Христо Ботев:

Настане вечер - месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен,
гора зашуми, вятър повее,
балканът пее хайдушка песен.


Нотър Дам (Парижката Света Богородица) е готическа католическа църква, истинско архитектурно бижу. Тя е проектирана и започната през 1163 година, а е завършена през 1345 година. Дълга е 130 метра, широка 50 метра и побира 9 000 души.
В Нотър Дам е коронясан Наполеон. Ала поетът и писателят Виктор Юго, с гениалното си произведение "Парижката Света Богородица", я направи символ на Франция.

      
      
      
      

На нея са били изписани ония думи, озарили ранната ми младост: "Ей това ще погуби онова." Авторът имал предвид книгопечатането - силата на научното и художественото слово ще премахнат мрака на невежеството.
Какви думи да кажа, мили боже! Тук дъхът спира от връщането в прочетеното, в оня, измислен от друг, но допресъздаван и осмислян при прочита от всеки читател свят...

Мога само да съм благодарен и да обичам тези млади, които ми дариха прекрасната възможност, и които запечатват сега незабравими мигове тук с фотоапаратите си...

...
А продължавахме да вървим из улиците на Париж. На витрината на една от многото, богати и великолепно подредени книжарници видяхме книга от Цветан Тодоров - сериозно родолюбиво чувство изпитахме, гордост.

Българинът Цветан Тодоров е изтъкнат френски философ, литературовед, лингвист, литературен критик, и културолог, влиятелен интелектуалец. Роден е на 1 март 1939 в София, в семейството на библиографа Тодор Боров. Студент по българска език и литература в Софийски университет, в 1963 година, 23-годишен, емигрира и продължава обучението си в Париж. От 1968 година работи в Центъра за изследване на изкуствата и езиците към Френския национален център за научни изследвания, а от 1987 година е негов ръководител. Съпруг е на писателката Нанси Хюстън.
Автор е на десетки книги, издавани на няколко езика, сред които "Литература и значение", "Увод във фантастичната литература", "Живот с другите. Опит по обща антропология", "Памет за злото, изкушение на доброто", "Новият световен безпорядък. Размисли на един европеец" , "Дълг и наслада", "Поетика на прозата", "Страхът от варварите"...


...
Негови творби са изложени в Музея за модерни изкуства в Париж, Националната библиотека, Музеят за живопис и скулптура в Гренобъл, Музеят за изящни изкуства в Лил, Общинският музей в Камбре.
Жул Паскин (Pascin), талантливият и шумен френски художник, е роден в град Видин, България, на 31 март 1885 г. Истинското му име е Юлиус (Юлий) Мордекай Пинкас - син на богат евреин, търговец на зърнени храни.
Той завършва художественото училище на Мориц Хейман в Мюнхен, посещава Берлинската академия. Илюстрира списанията "Симплицисимус" и Югенд".
В края на 1905 г. пристига в Париж и се сприятелява с художниците, които посещават "Кафе дю Дом".
В списание "Българан" печата карикатури под псевдонима Паскин Русчук (1906 г.).
През 1907 г. има самостоятелна изложба в Берлин (галерията на Паул Касирер). През 1908 г. излага рисунки на Есенния салон.
Паскин е сред ярките фигури в артистичен кръг на Монпарнас.
През 1911 г. участва в изложбата "Берлински сецесион" в Ню Йорк и в Салона на независимите в Париж.
Пътува из Америка и Куба.
Бохем, приятел на Модилияни, Хемингуей, Пикасо.
Самоубива се в ателието си, в деня на откриването на самостоятелната му изложба в Париж - 2 юни 1930.

...
На Марсово поле в Париж се намира един от най- известните символи на Франция - Айфеловага кула. Построена като входна арка за Световното изложение през 1889 година, отбелязало стогодишнината от Френската революция, тя се превръща в най-посещавания паметник в света.

      

Висока е 324 метра и до 1930 година, когато е построен Крайслер Билдинг в Ню Йорк, е най-високата конструкция в света. Има три нива, до първото и второто водят по над триста стъпала, а до третото се стига само с асансьор. До върха водят 1792 стъпала (равни на годината, в която е обявена Първата Френска република) В конструкцията й са монтирани 18 038 метални части и 2 500 000 нита, тежи 10 100 тона. Построена е за по-малко от две години. Архитект е Густав Айфел, авторът на Статуята на свободата….
Кулата имала и своите противници, сред които Ги дьо Мопасан, Александър Дюма-син, Шарл Гарние…
Айфеловата кула е вдъхновявала редица художници - Жорж Сьора, Марк Шагал, Раул Дюфи, писатели като Гийом Аполинер и десетки други.

      
      

След като почивахме близо час в подножието на Айфеловата кула, след като се направиха стотици снимки от Стоян и Сребрина, включително и онези, с които щяха да участват в обявен конкурс (от този конкурс Стоян спечели награда - двудневно посещение в Европейския парламент в Брюксел), ние тръгнахме към Музея на инвалидите от войните, където е и гроба на Наполеон Бонапарт.

      
      

През ноември 1799 г. Наполеон извършва държавен преврат, става първи консул. През 1804 година се самопровъзгласява за император, установява диктаторски режим. С победоносни войни разширява Франция и я превръща в най-голямата държава на континента. Но... дошлото с война, с война си отива. Наполеон претърпява поражения в Русия, Лайпциг и Ватерло. И е изпратен на заточение на остров Света Елена...
Някога в Домът на инвалидите са се изработвали военни униформи, имало е печатница, военна болница и приют. После, за да се увеличи площта за настанените в приюта, работилниците са изнесени.
От 1872 година Домът на инвалидите е превърнат в Музей на артилерията и Исторически музей на оръжията. През 1905 г. те са обединени в Музей на армията.
На 14 юли 1789 година сутринта бунтовниците идват в Дома на инвалидите, обезоръжават караула, завземат подземията, където се пази оръжието. Напразно губернаторът на дома Сомбрьой се опитвал да преговаря и разубеждава... За нуждите на Революцията са взети 28 000 пушки.
... След седемгодишни преговори с британското правителство Луи Филип получил разрешение за ексхумация и връщане на тялото на Бонапарт от остров Света Елена във Франция. За да идентифицират тялото заминават принц Дьо Жоенвил, син на Луи Филип, и Гурго, Бертран, Лаказ и Маршан - близки съратници на императора. Те разказвали, че въпреки изминалите деветнадесет години от смъртта на Наполеон, тялото на императора било доста запазено...
Тленните останки са в ковчег от бял метал, поставен в шест различни влизащи един в друг ковчези, накрая - в саркофаг от порфир.
На 15 декември 1840 година тленните останки на Наполеон Бонапарт са погребани с военни почести на официална церемония. В кръг около саркофага са изписани имената и годините на победите на Наполеоновата армия. В катедралата са погребани братята на Наполеон - Жозеф и Жером, и синът на императора Франсоа Бонапарт (Орлето).

...
Той е роден за да бъде Роден - един от най-големите в световната скулптура. Родната му къща е в близост до римското шосе, което води за Лутеция, стария път за Италия. По този път са вървели легионите и патрициите. Предградието Сен Медар е нещо като село, място на оживени пазари... Там, на улица Арбалет, на 14 октомври 1840 година се ражда Огюст Роден. Бъдещият велик скулптор.
Музеят Роден е в сграда от началото на ХVIII век, сред прекрасен парк. През 1911 г. държавата купува хотела, в който отсядали известни личности, и част от прилежащия парк. Музеят е открит през 1919 година, две години след смъртта на художника, дарил цялото си творчество - скулптури, рисунки, архива си. Тук са, бюстовете на Балзак, на Виктор Юго, "Мислителят", "Гражданите на Кале", "Целувката" и др.

Неговият път започва от Безплатното рисувално училище в сградата на бившия Хирургически факултет и завършва в алеята на славата, в която му отреждат място творбите "Паметник на Виктор Юго", "Бюст на Виктор Юго", "Вечната пролет", "Бронзовият век", "Гражданите на Кале", "Кариатида", "Мисълта", "Болката", "Вратата на ада", "Блудният син", "Целувката", "Кентавър", "Сатир и Нимфа", "Вечният идол", "Бодлер", "Балзак", "Бюст на Бърнард Шоу", "Христос и Мария Магдалина"...
Защото той се пребори не само със себе си, пребори се със ограниченията на времето...


...
Пешеходството изморява, децата през всеки сто метра питат: "Заболя ли те крака? Да спрем!" Но как се спира в този "претоварен" с история и красота град! А на петстотин метра е "домът на президента", оттук се виждат конните полицаи, и пешеходните "охранители", повечето мулати и черни мъже и жени...

Вечеряхме в градината на ресторанта на хотела, в който сме настанени, стояхме до късно, правихме снимки, връщахме спомени...

... Е, тук гледахме и финала на световното - но Холандия не успя да победи Испания. Затова пък на другия ден, 13-ти, тя устрои невероятно посрещане на своите момчета.

...
Не стигна времето да посетим Пантеона, тази бивша църква, построена в чест на оздравяването на Луи 15, която революционерите превръщат в храм на нацията. В Пантеона са погребани Русо, Волтер и Мирабо, Виктор Юго, Емил Зола, Мария Кюри... През 2002 г. в него са пренесени тленните останки на Александър Дюма...
Не стигна времето да посетим, само отдалеч зърнахме Монмартър ("Планината на мъчениците"), където през деветнадесети и двадесети век работят Пабло Пикасо, Винсент Ван Гог, Модиляни, Матис, Едгар Дега, Клод Моне, Салвадор Дали. Не можахме да повървим по тесните улички, които водят от Монмартър към площад Пигал, чиято височина и ветрове го правели средоточие за всякакви вятърни мелници... Сега, казаха ни шеговито, там има само една мелница - пред входа на прочутото кабаре "Мулен Руж", и немалко безименни вятърни...
Но пък успяхме да видим главното, заради което бяхме дошли...

… Ние си тръгваме, а Париж се готви усилено за празника. Утре се навършват 221 години от началото на Френската революция, започнала с щурма на Бастилията на 14 юли 1789 година. На 26 август същата година е приета Декларация за правата на човека и гражданина, която ще стане основа на съвременната Всеобща декларация за правата на човека...
... Сребрина не спираше да хвали този град. Особено свободата за пешеходеца. Тротоарите в множеството улици са по широки от нашите булеварди, няма една кола на тротоар, хората вървят спокойни и необезпокоявани сред насъбираната през вековете красота. А красота - много. И съхранена по отличен начин.

Дай Боже да се върнем пак, а ако не се върнем - ще носим в себе си добър спомен за сърцето на Франция и на световната култура.

Духът на Париж! Не, няма да го забравим.

Париж е като несбъдната любов.


 


 


 


 


Реклама

ИНТЕРВЮ
СЕВЕР

 

 

 


ХОРОСКОП
АРХИВ

ГАЛЕРИЯ

ВИДЕО
Очакваме вашето мнение!
ПИСМА ДО
"ЗОВ ЗА ИСТИНА"
РЕКЛАМА
КОНТАКТ С НАС 
Creative Commons License
ТЕМИ

Марин
БОТУНСКИ

Марин Ботунски "В СТРАНАТА НА ШЕКСПИР"

"В СТРАНАТА
НА ШЕКСПИР"


"ВИЖ ПАРИЖ
И ... ЖИВЕЙ!"


 


ОСЕМ ГОДИНИ
ZOVZAISTINA.COM